Стив Берри - Третата тайна

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм, и толкова. А ти трябва да вярваш на това, което ти казва главата на римокатолическата църква, нали? — Забележката беше придружена от закачлива усмивка, която предупреждаваше Мичънър да не приема нещата толкова сериозно.

— Невъзможен си — въздъхна той и също се усмихна.

— Вярно, но съм и обичлив — кимна папата и свали ръката си.

— Ще се опитам да го запомня.

— Запомни го. Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко. Разбра ли?

Мичънър се запита как може да задава въпроси, без да знае за какво, но кимна.

— Разбрах, твое светейшество. Както винаги.

— Правилно, Колин — усмихна се Климент. — Както винаги.

11:00 ч.

Мичънър влезе в залата на трибунала — импозантно помещение от бял и сив мрамор, чийто под беше покрит с изящна мозайка. Помещение, което помнеше последните четиристотин години на католическата църква.

Двамата швейцарски гвардейци пред бронзовия портал почтително се поклониха, разпознали личния секретар на папата. Той умишлено беше изчакал един час, защото знаеше, че присъствието му ще предизвика коментари. По принцип на тези заседания рядко се появяваше някой от приближените на папата.

Климент настоятелно го бе помолил да изчете и трите книги на. Кийли, след което бе поискал подробна информация за провокационното им съдържание. Опасявайки се от неизбежните спекулации, папата бе отказал да ги прочете, но бе проявил жив интерес към идеите на отец Кийли — човека, когото Мичънър видя за пръв път в момента, в който се насочи към по-задните места в залата.

В качеството си на обвиняем Томас Кийли седеше сам зад една маса. Беше около трийсет и пет годишен, с буйна кестенява коса и приятно младежко лице.

Периодичните усмивки по това лице изглеждаха предварително калкулирани, в комплект със съответните изражения. Мичънър беше изчел цялата информация, събрана от трибунала. Тя категорично определяше Кийли като самодоволен неконформист, или „пълен опортюнист“, както го беше нарекъл един от следователите. Но Мичънър съзнаваше, че аргументите на този човек са силни и убедителни.

Разпитът водеше кардинал Алберто Валендреа, държавен секретар на Ватикана. Доста неблагодарна задача според Мичънър. Екипът на обвинителите беше подбран измежду най-консервативно настроените кардинали и архиепископи, които бяха изявени противници на идеите на Втория ватикански събор и трудно можеха да бъдат наречени привърженици на папа Климент XV. Сред тях изпъкваше Валендреа, известен със стриктното си придържане към официалната догма. Наредени зад дълга маса под огромно платно на Рафаел, членовете на трибунала блестяха с официалните си одежди: кардиналите с мантии от алена коприна, а архиепископите — с черни, от фина вълна.

— Еретикът е човек, максимално отдалечен от бога — обяви кардинал Валендреа. Басовият му глас беше достатъчно силен, за да не се нуждае от микрофон.

— Ваше преосвещенство, според мен еретикът е по-опасен, когато се прикрива — отговори Кийли. — Аз не крия своето несъгласие и съм убеден, че църквата само може да спечели от един открит и честен дебат.

Валендреа вдигна три томчета от масата пред себе си и Мичънър разпозна книгите на свещеника.

— Това е ерес — обяви той. — Няма друго име за съдържанието им.

— Защото твърдя, че свещениците трябва да се женят? Че и жените могат да бъдат проповедници? Че божите служители могат да обичат съпругите и децата си редом със своя Бог по подобие на всички вярващи? Че папата невинаги е безгрешен? Че и той е човек като всички други? Това ли е ерес?

— Уверен съм, че няма член на този трибунал, който да мисли другояче.

И действително беше така.

Италианският кардинал се размърда на стола си. Беше нисък, набит, грубоват. Над очите му падаше кичур бяла коса, който рязко контрастираше с мургавата му кожа. Едва шейсетгодишен, Валендреа беше един от най-младите кардинали във Ватикана, а в осанката му липсваше онази тържественост, която повечето вярващи очакват от висшите духовници. Пушеше по два пакета цигари дневно, притежаваше изба с отбрани вина, за която мнозина му завиждаха, участваше редовно в социалния живот на определени европейски кръгове. Семейството му беше изключително богато, а той — в качеството си на първороден син — управляваше еднолично голяма част от огромното му състояние.