Стив Берри - Третата тайна

Мичънър добре познаваше този човек, получил образованието си в разкъсваната от противоречия следвоенна Германия, усъвършенствал дипломатическите си умения на такива неспокойни места като Дъблин и Кайро, Кейптаун и Варшава. Якоб Фолкнер притежаваше безкрайно търпение и отделяше фанатично внимание на дребните детайли. Нито веднъж през тези дълги години Мичънър не бе имал повод да се усъмни във вярата или характера на своя ментор и винаги беше смятал, че ако притежава дори половината от добродетелите на този човек, би могъл да приеме живота си за един голям успех.

Климент свърши молитвата, прекръсти се и целуна тежкия кръст, който красеше нагръдника на бялата му дреха. Днес времето му за уединение беше кратко. Надигна се от молитвеното столче, но се забави пред олтара. Мичънър стоеше в ъгъла и чакаше.

— Възнамерявам да изложа мнението си в писмо до отец Тибор — обърна се към него Климент. — То ще бъде под формата на папска заповед, която го задължава да ти предостави определена информация.

Думите му все още не даваха отговор на въпроса защо се налага да пътува.

— Кога да тръгна?

— Утре. Най-късно вдругиден.

— Не съм сигурен, че е добра идея. Не можем ли да възложим задачата на някой от легатите?

— Колин — усмихна се папата. — Уверявам те, че няма да умра, докато си извън Рим. Може да изглеждам зле, но се чувствам прекрасно.

Факт, който лекарите на Климент бяха потвърдили преди по-малко от седмица. След редица прецизни изследвания светият отец беше обявен в добро здраве, без наличието на тежки заболявалия. Но в частен разговор личният му лекар предупреди, че най-опасният враг на Климент е стресът и именно на него се дължи бързото влошаване на общото му състояние през последните месеци. Нещо му тежеше на душата.

— Никога не съм казвал, че изглеждаш зле, твое светейшество.

— Не е било нужно да го казваш, защото го виждам ей там. — Възрастният мъж посочи очите му. — Отдавна умея да чета всичко, което се изписва в тях.

Мичънър вдигна хартията, която държеше в ръце.

— Защо търсиш контакт с този човек?

— Трябваше да го сторя още след първото си посещение в хранилището, ала реших да изчакам. — Климент замълча, после тихо добави: — Но не мога да чакам повече просто защото нямам друг избор.

— Защо главата на римокатолическата църква е лишен от избор?

Папата отстъпи крачка назад и извърна глава към разпятието на стената. От двете страни на мраморния олтар горяха дебели свещи.

— Ще присъстваш ли на трибунала днес? — попита той, без да се обръща.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Главата на римокатолическата църква може да отговори каквото пожелае.

— Доколкото си спомням, ти лично ми нареди да присъствам на трибунала. Следователно отговорът ми е „да“, ще присъствам. В компанията на десетки репортери.

— Тя ще бъде ли там?

Мичънър отлично знаеше кого има предвид папата.

— Докладваха ми, че е подала молба за акредитация — отвърна той.

— Знаеш ли на какво се дължи интересът й към трибунала?

— Вече ти казах — поклати глава папският секретар. — Научих за присъствието й съвсем случайно.

— Каква щастлива случайност — обърна се да го погледне Климент.

Защо ли проявява такъв интерес? — запита се Мичънър.

— В това няма нищо лошо, Колин — успокои го папата. — Тя е част от твоето минало. Част, която не бива да забравяш.

Единствено Климент знаеше всички подробности просто защото в онези мигове Мичънър се нуждаеше от изповедник, а архиепископът на Кьолн беше най-близкият му приятел. Това беше единственото нарушение на свещеническия обет за всичките му двайсет и пет години служба. Тогава беше решил да напусне църквата, но Климент го бе разубедил, изтъквайки, че духът става силен именно чрез слабостта. Сега, дванайсет години по-късно, той си даваше сметка, че Якоб Фолкнер е бил прав. Днес той беше личен секретар на папата и вече трета година помагаше на Климент XV да управлява католическия свят. Папата явно не се вълнуваше от факта, че сегашната роля на приятеля му се базира на нарушената клетва към бога и църквата. Но напоследък това положение бе започнало да всява смут в душата на Мичънър.

— Не съм забравил нищо — прошепна той.

Папата пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Не съжалявай за загубеното. Подобно отношение е нездравословно и непродуктивно.

— Не ми е лесно да лъжа — поклати глава Мичънър.

— Господ ти е простил и това е главното.