Стив Берри - Третата тайна

Очите на Мичънър отново се плъзнаха по посока на Кейт. Беше я нарекъл така, за да прибави ирландски привкус към източноевропейските й корени. Седеше изправена, с тетрадка в скута. Вниманието й беше напълно ангажирано от дебата.

Той си спомни за последното им лято в Бавария, когато си беше взел три седмици ваканция преди държавните изпити. Заминаха за едно алпийско селце, заобиколено отвсякъде със заснежени върхове. Съзнаваше, че върши грях, но въпреки това й позволи да докосне част от душата му. Част, за чието съществуване не беше подозирал дотогава. Казаното от кардинал Валендреа за Христос и единението между свещеника и църквата беше абсолютно вярно, беше твърдата основа за въздържанието на духовника. Всеки свещеник е длъжен да се отдаде изцяло на своя Бог и църква. Но след онова лято в Бавария той не преставаше да си задава въпроса защо да не може да обича и една жена едновременно с бога и църквата. Какво беше казал Кийли? „Като всички други вярващи…“

Усети поглед върху себе си, тръсна глава и се концентрира. Катерина беше извърнала глава и го гледаше.

Лицето й все още притежаваше онази твърдост, която го беше привличала някога. Азиатското в очите й се беше запазило. Устните й бяха стиснати здраво, извивката на брадичката й беше твърда, но едновременно с това подчертано женствена. Остри ръбове просто липсваха. Но Мичънър прекрасно знаеше, че те са вътре, в характера й. По силата на стар, но явно още жив навик той направи опит да разгадае изражението на това лице, да му „измери температурата“. В него нямаше гняв. Нямаше нито омраза, нито обич. Нямаше нищо, дори едно обикновено „как си“. Почувства се неудобно от факта, че е толкова близо до спомените. А тя положителна бе очаквала появата му и бе взела мерки да го лиши от удоволствието да забележи в нея някакви емоции. В крайна сметка раздялата им, макар и отдавнашна, съвсем не беше приятелска.

После тя отново се извърна към трибунала и вълнението му поотслабна.

— Ще ви задам един прост въпрос, отец Кийли — рече Валендреа. — Отричате ли се от своята ерес? Признавате ли, че стореното от вас е против законите на вашата църква и вашия Бог?

Свещеникът леко се приведе напред.

— Аз не вярвам, че обичта към една жена е нарушение на божите закони — отсече той. — Следователно опрощаването на този грях е нещо несъществено. Аз имам право да изразявам мнението си, затова не искам прошка за движението, което оглавявам. Не съм сторил нищо лошо, ваше преосвещенство.

— Вие сте глупак, отче. Дадох ви шанс да се разкаете. Църквата може и трябва да бъде опрощаваща. Но разкаянието работи и в двете посоки, затова трябва да бъде доброволно.

— Не търся прошка от вас.

Валендреа поклати глава.

— Сърцето ме боли за вас и вашите последователи, отче. Ясно е, че всички вие сте се съюзили с дявола.

13:05 ч.

Кардинал Алберто Валендреа мълчеше с надеждата, че еуфорията от началото на съдебните заседания ще вземе връх над раздразнението, което го обземаше. Странна е лекотата, с която неприятните случки прогонват доброто настроение.

— Какво мислиш, Алберто? — попита Климент XV. — Дали имам време да се покажа на множеството? — Ръката му направи лек жест по посока на отворения прозорец в близката ниша.

Валендреа винаги се дразнеше от желанието на папата да поздравява тълпата, събрала се на площад „Свети Петър“. Охраната на Ватикана отдавна се беше обявила против такива изяви, но глупавото старче не й обръщаше внимание. Вестниците непрекъснато пишеха на тази тема, сравнявайки немеца с Йоан XXIII. Честно казано, такава прилика наистина имаше. И двамата се бяха възкачили на папския престол близо осемдесетгодишни, и двамата бяха смятани за временни ръководители на католическата църква, и двамата бяха изненадали всички.

Валендреа ненавиждаше и аналогиите на пресата, според които отвореният прозорец на папата демонстрирал „неговия жив дух, изключителна откритост и харизматична топлота“. Папството няма нищо общо с популярността, защото е олицетворение на последователността и твърдо установените традиции. А Климент с лека ръка разрушаваше традициите, градени с векове.

Той не изискваше раболепие, малцина целуваха папския му пръстен, не използваше първо лице множествено число, когато говореше за себе си, както го бяха правили столетия наред папите преди него. „Живеем в двайсет и първи век“, обичаше да повтаря Климент в случаите, в които отменяше поредния стар обичай.