Стив Берри - Третата тайна

Кардиналът замръзна.

— Изключено! — отсече той. — Няма начин да дискутираме открито въпроси, свързани с безбрачието. Тази доктрина е на петстотин години. Какво ще последва, ако го сторим? Жени свещеници? Брак за духовници? Одобрение на контрола върху раждаемостта? Няма ли да се стигне до тотален срив на нашите догми?

Папата пристъпи към леглото и впери поглед в портрета на Климент II, закачен на стената над него. Валендреа знаеше, че по нареждане на светия отец този портрет беше изваден от едно от подземните хранилища, където бе престоял векове.

— Бил е архиепископ на Бамберг — прошепна Климент. — Прост и земен човек, който никога не е искал да бъде папа.

— Бил е също така и довереник на краля — подхвърли Валендреа. — Политически обвързан. И се оказал на подходящото място в подходящото време.

— Като мен, нали? — обърна се да го погледне Климент.

— Вие бяхте избран от кардиналите с голямо мнозинство — отвърна Валендреа. — Всеки един от тях е бил осенен от Светия Дух.

Устните на Климент се разтеглиха в закачлива усмивка.

— Това мнозинство не се ли повлия от факта, че другите кандидати, между които и ти самият, не бяхте в състояние да получите по-сериозна подкрепа?

Беше ясно, че днес бойните действия ще започнат по-рано.

— Ти си амбициозен човек, Алберто. Убеден си, че ще бъдеш щастлив, ако облечеш папските одежди. Но аз мога да те уверя, че няма да е така.

Такива разговори не бяха новост между тях, но напоследък бяха станали по-интензивни и се водеха с по-голямо ожесточение. Всеки знаеше какво изпитва другият: не бяха приятели и никога нямаше да бъдат. Валендреа се забавляваше при мисълта, че хората ги мислят за близки само защото единият е папа, а другият — кардинал, следователно са обединили всички мисли и действия за благото на църквата. На практика обаче те бяха коренно различни хора и представляваха коренно различни политически течения. Правеше им чест, че не демонстрираха открито враждата си. Валендреа беше прекалено умен, за да го направи, а и се придържаше към правилото, че никой няма право да спори с папата. Климент от своя страна си даваше сметка, че прекалено много кардинали са твърди поддръжници на държавния секретар.

— Единственото ми желание е да живеете дълго и щастливо, свети отче.

— Не си се научил да лъжеш — закачливо подхвърли папата.

Кардиналът започна да се уморява от целия този театър.

— Всъщност има ли значение? — попита той. — Вие няма да сте тук, когато се събере конклавът. Защо трябва да мислите какво ще стане?

— Наистина няма значение. По това време ще бъда положен редом със свети Петър, в компанията на моите предшественици. И наследникът ми действително няма да ме интересува. Но какво ще кажеш за него? За този човек има значение, при това голямо.

Какво ли знае старият йезуит? Напоследък му стана навик да подхвърля разни недомлъвки.

— Има ли нещо, което предизвиква недоволството на негово светейшество?

— Ти си опортюнист, Алберто — блеснаха за миг очите на папата. — Ти си политик, който планира всичко. И ще останеш много разочарован, ако взема да поживея още десетина години.

Кардиналът реши да зареже преструвките.

— Съмнявам се — сухо отсече той.

— Фактически се надявам, че ти ще ме наследиш — продължи папата. — Просто за да видиш, че нещата съвсем не са такива, каквито си ги представяш. Може би наистина трябва да си ти този, който…

— Който какво? — любопитно го погледна Валендреа.

Папата помълча, после тръсна глава.

— Който да бъде новият папа, разбира се. Какво друго?

— Какво измъчва душата ви?

— Ние сме глупаци, Алберто. Въпреки цялото си величие ние сме обикновени глупаци. Защото Бог е много по-мъдър, отколкото можем да си представим.

— Така мислят всички вярващи.

— Сляпо се придържаме към догмите, без да си даваме сметка, че в хода на този процес разбиваме живота на хора като отец Кийли. Какво е неговото провинение, Алберто? Той е просто свещеник, който се опитва да следва съвестта си.

— А на мен ми се струва опортюнист, ако трябва да използвам собствения ви израз. Човек, който обича да е под светлината на прожекторите. Но когато се е клел да се придържа към религиозните догми, той прекрасно е разбирал политиката, провеждана от църквата.

— Но чии са тези догми? — вдигна глава папата. — Проповядват ги хора като теб и мен, обличайки ги в тъй нареченото Слово Божие. Хора като теб и мен наказват други хора, позволили си да ги нарушат. Често си задавам въпроса дали скъпоценните ни догми действително са мислите на Всевишния, или просто отразяват мнението на обикновените духовници?