Стив Берри - Третата тайна

— Изобщо не си се променил. Все още си влюбен в своя Бог. Видях го в очите ти по време на съдебното заседание.

Той понечи да се усмихне, но после си даде сметка, че трябва да се концентрира за предстоящото предизвикателство.

— Как си, Кейт?

Чертите на лицето й видимо се смекчиха.

— Животът такъв ли е, какъвто си го представяше някога?

— Не мога да се оплача. Всъщност не искам де се оплаквам. Навремето ти казваше, че оплакването е непродуктивно.

— Радвам се да го чуя.

— Откъде знаеше, че ще присъствам на сутрешното заседание?

— От молбата ти за акредитация, на която се натъкнах преди седмица-две. Мога ли да те попитам защо проявяваш интерес към отец Кийли?

— Нима само това те интересува при първата ни среща от петнайсет години насам? — сбърчи вежди Кейт.

— При последната ни среща ти заяви, че никога повече няма да говорим за нас — меко й припомни Мичънър. — Каза, че това нас повече не съществува, защото аз имам само своя Бог. По тази причина реших, че…

— Казах го едва след като ти обяви, че се връщаш при своя архиепископ, за да служиш на хората. Да станеш католически духовник.

Преценил, че стоят прекалено близо един до друг, Мичънър отстъпи крачка назад и потъна още по-дълбоко в плътната сянка на колонадата. Очите му за миг се спряха върху величествения купол на катедралата „Свети Петър“, дело на Микеланджело, който вече беше изсъхнал под топлите лъчи на есенното слънце.

— Виждам, че все още умееш да избягваш въпросите — подхвърли той.

— Тук съм по молба на Том Кийли — отвърна тя. — Той не е глупак и прекрасно знае какво го чака от този трибунал.

— За кого пишеш?

— На свободна практика съм. Двамата с него подготвяме една книга.

Тя пишеше добре, особено поезия. Той винаги й беше завиждал за тази дарба, но сега беше любопитен да научи нещо повече за живота й след Мюнхен. Разбира се, знаеше това-онова. Беше чел материалите й в различни европейски вестници, винаги кратки и конкретни, бе разбрал дори за едно от постоянните й назначения в Америка. Беше попадал на част от писаните от нея рубрики, които не бяха нищо особено — най-често есета на религиозна тематика. На няколко пъти се беше изкушавал да я потърси — ей така, за чаша кафе. Но бързо си даваше сметка, че е невъзможно. Той беше направил своя избор и връщане назад нямаше.

— Не бях изненадана, когато прочетох за назначението ти при папата — подхвърли Кейт. — Очаквах го от мига, в който научих за избора на кардинал Фолкнер. Бях сигурна, че няма да те изостави.

Той улови погледа на зелените й очи и веднага разбра, че се бори да овладее чувствата си — точно както преди петнайсет години. Тогава беше млад и амбициозен свещеник, дълбоко ангажиран с дипломирането си по право, тясно свързан с немския епископ, когото мнозина виждаха като бъдещ кардинал. Сега вече се говореше и за неговото лично издигане до светата колегия. И други папски секретари бяха прескачали йерархията, преминавайки от апостолическия дворец към кардиналски сан. Разбира се, той искаше да стане княз на светата църква, да вземе участие в следващия конклав — там, в Сикстинската капела, непосредствено под уникалните фрески на Микеланджело и Ботичели.

— Климент е добър човек — промълви Мичънър.

— Той е глупак — спокойно възрази тя. — Човек, когото благочестивите кардинали са въздигнали на трона само докато някой от тях събере нужната подкрепа.

— Какво ти дава основание за подобна оценка?

— Греша ли?

Той се обърна встрани, опитвайки се да овладее обзелото го раздразнение. Очите му се спряха на тълпата амбулантни търговци, окупирали площада. Заключенията й бяха все така категорични, а думите, с които ги изразяваше — все така остри и хапливи. Наближаваше четирийсетте, но зрелостта явно не беше укротила буйния й нрав: нещо, което никога не беше харесвал, но винаги му беше липсвало. В неговия свят откровеността беше непозната. Живееше сред хора, които бяха в състояние да изразят с пламенни слова идеи, в които изобщо не вярват, да не говорим за някаква истина. Ала у тази жена истината не само присъстваше, но и беше нещо съвсем различно. С нея знаеше къде стои. Върху твърда земя, а не върху измамните подвижни пясъци, с които беше свикнал.

— Климент е добър човек, натоварен с непосилни задачи — рече той.

— Но ако добрата църква майка прояви малко гъвкавост, нещата няма да бъдат толкова трудни. Не е лесно да управляваш един милиард души с изричното твърдение, че папата е единственият непогрешим човек на тази земя.