Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Джени Брикман отсъди с присъщия си финес:

— Трябва да сте завършен идиот, за да свидетелствате идната седмица.

Кимнах към Джени и Дани.

— Трябва ми Кари.

Само Каролин имаше достъп до секретна информация и не можех да говоря с никого от другите двама.

Оставиха ни насаме.

— Нещо ново? — попитах Каролин, щом в стаята бяхме само двамата.

Поклати глава.

— Нищо.

— Остава за утре, нали така?

— Доколкото на мен ми е известно, господин президент. — Тя кимна в посоката, в която преди малко излязоха Дани и Джени. — Имат право, да знаете. Всички ще изгубим от изслушването в понеделник.

— Приключихме с темата за изслушването, Кари. Повече не се обсъжда. Съгласих се на този спектакъл. Отделих ти един час. Слагаме край. Имаме по-важни въпроси, над които да мислим, нали?

— Да, сър. Екипът е готов за съвещанието, сър.

— Искам да говоря с кризисния екип, след това с Бърк, след това със заместник-секретаря. В този ред.

— Да, сър.

— Чакам ги.

Каролин ме остави сам. Взирах се в портрета на първия президент с името Рузвелт и размишлявах. Но не мислех за изслушването в понеделник.

Чудех се дали в понеделник страната ни все още ще съществува.

На излизане от летище „Рейгън“ поспря за миг, уж да огледа знаците с упътванията, а всъщност, за да се порадва на откритото пространство след полета. Пое дълбоко дъх, пъхна в устата си джинджифилов бонбон, в слушалките й тихо звучеше невероятната първа част на Концерт за цигулка № 1, със солист Вилхелм Фридеман Херцог.

Придавай си щастлив вид — така я бяха учили. Щастието, твърдяха, е най-подходящата емоция, която човек може да излъчва, когато го следят, щастието трудно буди подозрение. Усмихнатите хора изглеждат доволни и радостни, а и без да се смеят и шегуват, не са възприемани като заплаха.

Тя предпочиташе сексапилното излъчване. По-лесно се удаваше на сама жена, а при нея май винаги вършеше работа — от терминала излезе с игрива усмивка и дръзка походка, дърпаше зад себе си скъпия куфар на колелца. Беше роля като всяка друга, палто, което облича при необходимост и смъква, щом приключи, но знаеше, че върши работа: мъжете се мъчеха да уловят погледа й, очите им спираха на вдлъбнатината между гърдите й, която тя предвидливо бе открила, за да направи гледката на леко подскачащите й прелести запомняща се. Жените със завист измерваха високата й метър и седемдесет и пет осанка, оглеждаха я от кожените ботуши с цвят на шоколад до яркочервената коса, а после стрелваха очи към съпрузите си, за да видят дали видяното омагьосва и тях.

Със сигурност щяха да я запомнят като високата, дългокрака, едрогърда червенокоса, скрита пред очите на всички.

Вече трябваше да е вън от подозрение, вървеше през терминала към такситата. Ако я бяха разпознали, вече щеше да го е разбрала. Не биха я оставили толкова време. Но все още нито беше свободна, нито в безопасност, затова нямаше да сваля гарда. Никога. Разсееш ли се, допускаш грешка — казваше мъжът, който преди около двайсет и пет години за първи път постави пушката в ръцете й. Безстрастно и логично бяха думите, според които живееше. Умът й не знаеше покой, по лицето й не се четеше никаква емоция.

Всяка стъпка за нея беше агония, която проличаваше само в присвитите й очи, скрити зад слънчеви очила „Ферагамо“. Уверената усмивка не слезе от лицето й.

Излезе при такситата, с радост вдъхна свежия въздух, но от изгорелите газове от колите й се догади. Летищни служители в униформи крещяха на таксиметровите шофьори и насочваха хората към превозните средства. Родители събираха хленчещи деца и дърпаха куфари и чанти на колела.

Тръгна по пътеката в средата и потърси кола с регистрационния номер, който беше наизустила, и със стикер на страничната врата. Все още не беше дошла. За миг затвори очи и остана с музиката от цигулките, която свиреше в ушите й, анданте, любимата й част, започваше с печал и копнеж, които преминаваха в спокойствие, което почти унасяше.

Когато отвори очи, таксито с търсения от нея регистрационен номер и стикера на вратата на пасажера чакаше в опашката от коли. Тръгна с багажа си нататък и влезе в него. От непоносимо силната миризма на евтина храна закуската й се надигна в гърлото. Потисна гаденето и се облегна на седалката.

Спря музиката, щом концертът стига края си, изумителен момент, алегро асаи. Махна слушалките от ушите си и се почувства гола без успокояващото присъствие на цигулките и виолончелата.