Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— Как е трафикът днес? — попита тя на английски с акцент от Средния запад.

Погледът на шофьора се стрелна към огледалото за обратно виждане. Нямаше как да не са го предупредили, че не обича хората да я гледат.

Не зяпай Бах.

— Днес е много добре — отговори шофьорът, премервайки всяка дума, кодирано й съобщаваше, че е чисто, което тя се надяваше да чуе.

Бах не очакваше никакви усложнения на толкова ранен етап, но никога не се знаеше.

Сега вече имаше възможност да се отпусне за момент, прехвърли единия крак върху другия и отвори ципа на ботуша, повтори движенията и с другия. Леко простена от облекчение, когато се освободи от ботушите и високите десетсантиметрови платформи. Изпъна пръстите на краката си и прокара палец под сводовете на ходилата, нямаше как да направи по-добър масаж на задната седалка на таксито.

С малко късмет до края на пътуването нямаше да й се налага да е висока метър седемдесет и пет, нейните метър шейсет и пет щяха да свършат същата работа. Отвори ципа на куфара, сгъна вътре ботушите „Гучи“ и извади чифт спортни обувки „Найк“.

Докато колата се включваше в трафика, тя гледаше през прозореца от дясната й страна, след това погледна наляво. Сведе леко глава между коленете си. Когато се изправи, червената перука лежеше в скута й, а на нейно място имаше мастиленочерна коса, безмилостно изопната назад в кок.

— Вече… почувства ли се като себе си? — попита шофьорът.

Не отговори. Изгледа го неприветливо, но той не срещна погледа й в огледалото за обратно виждане. Шофьорът трябваше да е наясно.

Бах не е по учтивите разговори.

Много време беше минало, откакто се беше „чувствала като себе си“, както биха се изразили американците. Най-много се отваряше възможност да си почине малко. Но колкото по-всеотдайно работеше, толкова по-често преобразяваше себе си наново — заменяше една фасада с друга, понякога се притаяваше в мрака, друг път се криеше на открито — и вече рядко си спомняше истинското си аз, трудно осмисляше дори идеята за собствената си идентичност.

Скоро това щеше да се промени, обещала си го беше.

Свалила перуката и ботушите, затвори куфара и се отпусна на седалката, протегна ръка към постелката в краката си. Пръстите й напипаха ръбовете на постелката и я вдигнаха, дръпна лепенките от велкро.

Под нея имаше капак, покрит с мокет и ключалки. Отключи ги от всяка страна и отвори капака.

Отново седна, провери скоростомера, за да се увери, че шофьорът няма да направи някоя глупост, като да превиши скоростта, и за да се увери, че наблизо няма някоя полицейска кола.

След това отново се наведе и извади твърдия калъф от багажника на дъното. Постави палец на печата. Разпознаването на пръстовия отпечатък отне миг и ключалката щракна.

Не че хората, които я бяха наели, имаха основание да се бъркат в оборудването й, но беше за предпочитане да се подсигури.

Отвори калъфа за бърз преглед.

— Здравей, Ана — прошепна, така я беше кръстила.

Ана Магдалена беше красавица, матовочерна полуавтоматична пушка, която изстрелваше по пет патрона за по-малко от две секунди, а за по-малко от три минути се сглобяваше и разглобяваше само с отвертка. На пазара имаше и по-нови модели, но Ана Магдалена никога не я беше подвеждала, независимо от разстоянието. Десетки можеха да потвърдят точността й — можеха на теория, — сред тях бяха един прокурор от Богота, Колумбия, чието тяло допреди седем месеца имаше и глава, както и водачът на бунтовническа армия в Дарфур, преди осемнайсет месеца пък неговият мозък неочаквано пръсна в агнешкото печено в скута му.

Убивала беше на всеки континент. Убивала беше генерали, активисти, политици и предприемачи. За нея се знаеха само полът й и любимият й композитор на класическа музика. Както и че няма неизпълнена поръчка.

Това ще е най-голямото изпитание за вас, Бах — беше й казал мъжът, който я нае за настоящата задача.

Не — възрази му тя. — Това ще е най-големият ми успех.

Събудих се рязко, взрях се в мрака, затърсих телефона. Няколко минути след четири сутринта. Пратих съобщение на Каролин.

НОВИНИ?

Отговори ми веднага; не спеше.

НЕ, СЪР.

Ясно ми беше. Каролин щеше да ми звънне веднага, ако нещо се беше случило. Но откакто открихме пред какво сме изправени, тя свикна с тази ранна размяна на съобщения.

Издишах и протегнах ръце, за да се освободя от напрежението. Изключено беше да заспя отново. Днес беше денят.