Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Ето, започваше се.

— Да, Сулиман Синдурук е водач на „Синове на джихада“ — потвърдих.

— Най-опасният и най-изобретателен кибертерорист в света, нали така?

— Според мен — да.

— Мюсюлманин, роден в Турция, нали?

— Роден е в Турция, но не е мюсюлманин — уточних. — Той е краен националист сепаратист, който се противопоставя на влиянието на Запада в Централна и Югоизточна Европа. Воденият от него джихад няма нищо общо с религията.

— Така твърдите вие.

— Така твърди всеки доклад на разузнаването, който съм виждал — отвърнах на удара. — Вие също сте ги чели, господин председател. Ако се каните да превърнете изслушването в ислямофобска тирада, моля, заповядайте, но с това страната ни няма да стане по-сигурно място.

Той скалъпи суховата, крива усмивчица.

— Според всички оценки той е най-търсеният терорист в света, нали?

— Целта ни е да го заловим — поясних. — Искаме да заловим всеки терорист, който се опитва да навреди на страната ни.

Спря с въпросите си. Обмисляше дали отново да не ме попита: Убеден ли сте ? Направеше ли го, трудно щях да се сдържа да не обърна масата и да не го хвана за гушата.

— Нека напълно изясним въпроса — каза той. — Съединените щати държат да заловят Сулиман Синдурук.

— Няма какво да изясняваме — пресякох го, — по този въпрос всичко е ясно. Било е и остава такова. От десет години се опитваме да заловим Сулиман Синдурук. Няма да се спрем, докато не го заловим. Нещо друго да не ви е ясно?

— Господин президент, с цялото ми уважение…

— Стига — прекъснах го, — щом започвате въпрос с думите „с цялото ми уважение“, значи думите, които се каните да изречете, показват пълната липса на уважение. Мислете си каквото щете, господин председател, но трябва да показвате уважение — ако не към мен, то към всички онези, които са посветили живота си на задачата да спрат тероризма и да опазят страната ни. Не сме съвършени и никога няма да бъдем. Но винаги ще бъдем посветени телом и духом на тази задача. Хайде — подканих го с пренебрежително махване на ръка, — питайте.

Кръвта ми кипеше, поех дъх и погледнах към моя триумвират. Джени, моят политически съветник, кимна, неизменно настояваше да не съм нито благ, нито кротък с нашия нов председател на Камарата. Дани с нищо не показваше какво мисли. Каролин, моят хладнокръвен началник на кабинета, седеше приведена, опряла лакти на колене, подпряла брадичка върху сплетените си ръце. Ако бяха съдии на олимпийски игри, Джени би ми дала деветка за избухването, а оценката на Каролин нямаше да стигне и до пет.

— Няма да допусна патриотизмът ми да се поставя под въпрос, господин президент — каза моят среброкос противник. — Американският народ е силно разтревожен от случилото се миналата седмица в Алжир, а ние все още не сме подхванали тази тема. Американският народ има пълното право да знае на чия страна сте.

— На чия страна съм, така ли? — рязко се наведох напред и насмалко да бутна поставката на микрофона. — На страната на американския народ съм, ето на чия страна съм.

— Господин през…

— На страната на онези, които работят ден и нощ за сигурността на страната ни. На онези, които не се съобразяват с конюнктурата и не следят накъде духа вятърът. На онези, които не търсят признание за успехите си и не могат да се защитят, когато ги засипват с упреци. Ето на чия страна съм.

— Президент Дънкан, подкрепям искрено мъжете и жените, които всеки ден се борят за сигурността на нашата нация. Но в случая не става дума за тях. Става дума за вас , сър. И тук не си играем. Случващото се не ме радва.

При други обстоятелства бих се изсмял. Лестър Роудс беше тръпнал в очакване на това изслушване, както колежанин брои миговете до деня на пълнолетието си.

Изслушването беше представление. Председателят Роудс така беше подбрал членовете на комисията, че да осигури един-единствен възможен резултат — провинението на президента да се счете за достатъчно основание, за да задейства Правната комисия процедурата по отстраняването ми от президентския пост. Осемте членове на Конгреса от неговата партия идваха от сигурни избирателни окръзи, толкова умело бяха подбрани и бяха такива безгласни букви, че и гащите да си сваляха по средата на изслушването и да засмучеха палци, след две години не само отново щяха да ги преизберат, но и нямаше да срещнат никаква опозиция.

Помощниците ми имаха право. Без значение беше дали доказателствата срещу мен са силни, слаби, или изобщо няма такива. Жребият беше хвърлен.