Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Партньорът й, който беше изключително подозрителен към нашето правителство, е дошъл тук по друг път, след това се свърза с нас, за да каже, че двамата ще сключат сделка само с мен, и поиска да се срещна с него на четири очи на пълно с хора обществено място.

Ето затова президентът беше в неизвестност.

Залогът беше твърде висок, затова реших да предприема изключително рискована, почти фатална стъпка, като отида на тази среща предрешен и сам. Продължавам да вярвам, че това беше правилното решение, но се моля никога повече да няма кризи, които да принудят друг президент да пристъпи към подобен ход.

Последните два дни бяха изключително наситени със събития. Когато можем, ще разкрием повече подробности. Все още има неизяснени въпроси, които трябва да намерят своя отговор, и свързани със сигурността проблеми, които трябва да се обмислят.

Докато ме нямаше, пресата подхвана сериозно — и съвсем основателно — въпроса къде съм. Защо съм изчезнал? Какво правя? Преди това се бях съгласил да се явя пред комисията на Камарата, която трябваше да вземе решение дали да започне процедура по отстраняването ми от поста. Съветниците ми бяха против това мое решение.

Във вакуума, който оставих, се разрази истински пожар от предположения. Приятелски настроените медии предполагаха, че съм изчезнал, защото умирам от моето заболяване или защото съм получил срив заради натоварването в работата, падането на рейтинга ми и все още прясната рана от смъртта на моята съпруга. Недотам приятелски настроените медии веднага се насочиха към по-мрачни сценарии: избягал съм с много пари в тайни сметки, предал съм страната си на най-известния терорист в света и на страната, която цели да разруши нашата демокрация.

Истината е, че предизвиках тези реакции, като не разкрих пред друг, освен пред бившия началник на моя кабинет, какво правя и защо. Не казах дори на вицепрезидента Бранд, която щеше да ме наследи, ако бях умрял снощи.

Не казах и на водачите на представените в Конгреса партии, защото им нямах доверие, че ще запазят наученото в тайна. Ако историята се беше разчула, това щеше да създаде паника сред народа и да подкопае усилията ни да спрем нападението. Още по-лошо, подозирахме, че има предател в тесния кръг от хора, които бяха наясно, че над нас е надвиснала опасност. Освен бившия началник на моя кабинет и мен, само седем души, сред които и вицепрезидентът Бранд, знаеха за нея. До момента, в който се наложи да тръгна, не бяхме научили кой е този човек, затова оставих в неведение дори вицепрезидента.

След като напуснах Белия дом, председателят на Камарата се свързал с нея, за да каже, че разполага с гласовете, нужни да ме отстранят, но се нуждае от още няколко гласа, за да получи необходимото мнозинство от две трети за обвинението към мен в Сената. Помолил я да помогне при събирането на тези гласове, казал, че не се интересува дали тя ще стане президент, защото с моето отстраняване ще получи контрол над Камарата на представителите и законодателната власт за дълго време.

Вицепрезидентът отказал, за което ще й бъда вечно благодарен.

Казвам това не за да подновя отдавнашната си вражда с председателя, а за да изясня положението и да поставим ново начало. Трябваше да се борим заедно срещу тази заплаха, независимо от партийните интереси.

Нашата демокрация не може да оцелее при настоящия стремеж към разделение, екстремизъм и кипящо озлобление. Днес в Америка живеем според принципа „ние срещу тях“. Политиката е кървав спорт, няма две мнения по въпроса. Вследствие на това желанието ни да вярваме в най-лошото за всеки извън собствения кръг се засилва, а нашата способност да разрешаваме проблемите и да се възползваме от възможностите намалява.

Можем да работим по-добре. Трябва честно да приемаме различията. Трябват ни разпалени обсъждания. Здравословният скептицизъм е полезен. Той ни спасява от прекалената наивност и прекаления цинизъм. Но е невъзможно да запазим демокрацията, ако изворът на доверие пресъхне напълно.

Свободите, постановени от Закона за правата, и балансирането на Конституцията са имали за цел да предотвратят раните, които самите ние си нанасяме. Но както показва дългата ни история, написаните думи трябва да бъдат прилагани от хора, натоварени да им вдъхват живот във всяка нова епоха. По този начин афроамериканците от роби са се превърнали в свободни граждани и са поели по дългия път към равенството — път, за който знаем, че все още не е извървян. Същата история може да бъде разказана и за правата на жените, на работниците, на имигрантите, на хората в неравностойно положение, за борбата да се защитят религиозните свободи и да се гарантира равенство на хората без оглед на тяхната сексуална ориентация или полова идентичност.