Александр Содерберг - Добрият вълк

Томи излезе от стаята. А сега Софи Бринкман…

Два етажа надолу по ехтящото стълбище. Друг коридор. Бързи стъпки. Отвори четвъртата врата отдясно.

Конферентната зала беше по скандинавски безцветна. Нямаше кафе, само корав сладкиш. Шерщин, съдията, съдебните заседатели, адвокатът на Хектор — Нилс Нилсон, присъствалите на делото, всички седяха около овалната маса и слушаха ръководителя на групата по издирването на Гусман. Томи намери свободен стол, седна и взе да си гризе ноктите. Погледна барикадите на картата на Стокхолм. Местоположението им му разкри две неща. Че Хектор Гусман вече е избягал, напуснал града, че няма да го хванат. Също и че Софи Бринкман е жива… По всяка вероятност. Друго не го интересуваше.

Той изплю нещо, което беше отхапал, стана и излезе от стаята. Шерщин го последва, взе си чантата и с бързи стъпки настигна Томи в коридора.

— Да се разберем — прошепна тя, като дойде при него. — Една и съща история от теб и от мен… Непрекъснато ми задават въпроси. И ти ще поемеш удара, както обеща. Какво да им кажа?

Той спря, изгледа я от глава до пети. Беше напрегната, личеше си.

— Че всичко се прецака, това ще им кажеш.

Той пак тръгна. Тя не го оставяше.

— Това всички го знаят. Нещо по-смислено, ако обичаш.

Томи пак спря.

— Всичко се прецака и Хектор Гусман изчезна.

Тръгна.

— Томи! — изсъска тя.

Но той не й обърна внимание, продължи напред.

Изведнъж тя пак се озова до него, стисна го за лакътя. Той се завъртя леко. Очите й — черни като въглени; тя фучеше и съскаше.

— Никога не ми обръщай гръб. Никога не ме зарязвай, докато ти говоря. Чу ли ме?

Тя се наведе към него въпреки ниския си ръст, като някакъв шибан териер. Прииска му се да я убие. Да я хване за косата, да я събори и да й удря главата в каменния под, докато се пръсне.

Той си избърса устата с длан.

— Извинявай, Шерщин — процеди. — Ще ти напиша нещо. Ще го получиш по мейла до час.

Тя се вторачи в него. Той не отклони очи. Мръсна тлъста вещица.

— Става ли? — попита той спокойно, скри омразата си.

Тя се усмихна особено. Все едно е чула шега, която не е схванала. След това Шерщин Андершон се обърна кръгом и си отиде.

Софи набра номера на сателитния телефон.

Хектор беше разпитал Каролине Берйер. Тя разказа историята си — за Еди Буман, за Томи Янсон. За пътуването на Еди до Прага, където трябвало да ги убие. Как ги видял… Как научил къде живеят…

Хектор се обърна към Софи, видя изражението й и разбра веднага. Обади му се, това му казваше. Обади се на Алберт. Лешек намери телефон…

Нямаше сигнал. Мобилният на Алберт беше изключен. Софи набра номера на Майлс. Нищо.

Сърцето й биеше лудешки. Номерът на Михаил. Пръстите не я слушаха, обърка цифрите, започна отначало.

Сигнал свободно…

Михаил отговори с изръмжаване.

— Софи е — започна тя, но не стигна по-далеч.

— Томи Янсон простреля Майлс и Сана в парка „Петрин“, и двамата са в болница. С Алберт сме там, той е добре.

— Майлс и Сана? — промълви тя.

— Зле…

— Томи?

— Избяга… изчезна.

— Трябва да се махнете оттам.

— Не можем да ги оставим.

Тя въздъхна.

— Пак ще ти се обадя, Михаил. — Затвори.

Софи се обърна към Лешек:

— Помогни ми да намеря компютър.

Лешек излезе от каютата. Тя стисна юмруци с всичка сила.

Томи Янсон…

След няколко минути Лешек се върна с лаптоп. Софи влезе в системата, отвори материалите за Томи Янсон, които бяха събрали в Прага. Убийствата, кражбите… В момента това беше единственото й оръжие.

Софи влезе в облака, качи всички материали и ги изпрати на началника и колегите на Томи Янсон, на главния прокурор, на прокурор Шерщин Андершон, на най-големите шведски вестници. На всички, които биха могли да дръпнат аварийната спирачка.

— Алберт? — Гласът на Хектор, предпазлива интонация.

Тя вдигна очи; той стоеше пред нея, на почтително разстояние, по някаква причина се боеше да я доближи.

— Не е пострадал, поне засега — отговори тя глухо.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя? — изпъшка тя.

Той не отговори.

— Михаил с него ли е?

Софи кимна.

— Михаил е добър, знае какво да прави — успокои я Хектор.

— Има още двама, приятели, простреляни… Не можем да ги оставим там. Трябва да ги изведем. Михаил не може да се справи сам.

Хектор мълчеше.

— Нуждая се от помощта ти, Хектор.

Той я гледаше от разстояние.