Александр Содерберг - Добрият вълк

— Така че по всяка вероятност другият човек те е изиграл — заключи той.

Хектор не отговори. Ралф прекъсна размислите му:

— Навсякъде се говори за нея. За фрау Бринкман. Известна е сред твоите противници, сред моите противници. Руснаците, китайците, тъпите англичани… италианците. Да, за когото и да се сетиш, всеки знае коя е шведската медицинска сестра на Хектор Гусман, Софи Бринкман със сина инвалид, вдовицата, която управляваше империята му, когато той изчезна от лицето на земята. Историята е твърде хубава, за да бъде истина. И обикаля цялото земно кълбо.

Хектор се мъчеше да разбере накъде бие Ралф.

— Защо ми казваш това?

— Не тя е проблемът ти, не тя лъже.

— Теб какво те интересува? — усъмни се Хектор.

Ралф се поизправи, облегна и другия си лакът, леко се наведе на тази страна.

— Знам, че искаш да ме убиеш, Хектор Гусман. И може би скоро ще го направиш. Но първо искам да върна сина си у дома. И колкото и да е странно, това зависи и от бъдещото благополучие на Софи Бринкман.

Ралф си прочисти гърлото, все едно думите, които излизаха от устата му, не бяха негови.

— Не знаех, че хора като нея съществуват. Тя е обречена — продължи Ралф. — От деня, в който те е срещнала, е била обречена. Отново ще станеш голям играч, Хектор Гусман, сега го разбирам. Колкото по-голям ставаш ти, в толкова по-привлекателна плячка се превръща тя. Тя е най-слабото ти звено… Всички знаят какво означава тя за теб. Ще я преследват, отвличат, ще я използват, за да те притискат.

Откритото море пред тях, чайките високо в небето, които сякаш ги следваха.

— Какво мислиш да правиш с нея? — попита Ралф.

— Нова самоличност… Нов живот — промълви Хектор.

— Открих сина ти, майка му, които си крил толкова години — продължи Ралф. — Открих и други… Който реши, ще открие и Софи Бринкман.

Ралф се изправи.

— Стига толкова за Бринкман, стига толкова по този въпрос. Тук сме по друга работа. Трябва да обмислиш какво искаш и какво ти е нужно, за да ми помогнеш да си върна сина. Ще започнем оттам.

Ралф си отиде.

Хектор се загледа подире му. Нима Ралф Ханке беше станал човечен? Беше длъжен да провери.

— С нас има още една жена, докарахме я с хеликоптера — подвикна Хектор и Ралф спря.

— Е?

— Може би трябва да я хвърлим зад борда.

Ралф изгледа Хектор.

— Тук не правим такива неща.

Той се прибра в яхтата. Хектор се опитваше да разбере.

Еди се заши сам.

Седеше скрит до подпората на моста Лилйехолм долу край „Хорнстулс Странд“. Шиеше разкъсаната плът там, където зашитите рани се бяха разтворили. Нагълта още болкоуспокоителни, изправи се, целият свят се люшна; силите му свършваха. Закрачи несигурно. Криеше се от всичко и всички. Оглеждаше се за полицейски коли. Подозираше, че го издирват.

По-нагоре, на „Хорнсбрюксгатан“, се намираше голямата сграда от червени тухли, където се помещаваше библиотеката.

Той намери свободен компютър, отвори имейла си. Каролине му беше писала… няколко пъти.

Еди прочете писмата от първото до последното. Започна да му се изяснява. В един момент Каролине е оставила всички други занимания в опит да се свърже с него. Изпратила е пожарна и бърза помощ в апартамента му, спасила му е живота. Разбрала е за процеса срещу Хектор Гусман.

Еди продължи да чете.

Освобождаването на Гусман, отвличането на Софи, качването на Каролине на ферибота за Хелзинки.

И повече нищо.

Еди потърси разписанието на фериботите до Финландия. Ако хванеше самолет, щеше да я изпревари.

Еди взе болкоуспокоителни, изправи се. Тръгна към гишето с възможно най-стабилна походка.

Дългокосата библиотекарка се поколеба, когато той я помоли да използва телефона й. Стори му се, че никой никога не е отправял подобна молба към нея. Камо ли пък мъж с раздрано лице. Това сякаш разклати съществуването й. Като избягваше да го поглежда, тя поклати глава и продължи да сканира книгите от купчината до нея.

Но Еди трябваше да се обади…

Взе една книга от купчината. Обложката беше тъмна. Снимката на автора на задната корица беше мрачна.

Той реши да рискува.

— Никой не умее да ме накара да се чувствам по-самотен от този тип.

Еди показа книгата.

Библиотекарката най-после го погледна, поотпусна се леко.

— Вярно е, но по хубав начин, не мислите ли?

Еди кимна.

— Да, по хубав начин.

Тя погледна книгата в ръката му, след това за момент и лицето му.

— Ами онези писма от затвора? — На лицето й се изписа вълнение.