Александр Содерберг - Добрият вълк

За момент в погледа на Каролине се четеше срам.

Получи се точно обратното. Жената нямаше да може да й помогне по никакъв начин. Беше влязла право в змийско гнездо. Софи се изпълни с тревога. Каролине щеше да свърши зле.

Хеликоптерът подскочи и се разтресе. Всички инстинктивно затърсиха нещо, за което да се хванат. Софи се вкопчи в ръката на Хектор. Беше голяма и топла, точно както едно време. В следващия момент го пусна.

Хектор не искаше да пуска ръката й. Беше мека, успокояваше го и се побираше идеално в неговата. Споменът изплува на повърхността. Първата им среща в болницата. Радостта, която той виждаше у нея, въпреки че тя се стараеше да се дистанцира. Гордостта, когато той я показваше… Убеждението, че са родени един за друг; неговото убеждение… не нейното.

Хектор се загледа в морето. Спомените се промениха. Жената, която седеше до него, вече не беше онази. Нямаше и следа от жизнерадостта. Сериозността беше заменена от нещо затворено и недостъпно. Беше страдала. И страданието я беше променило, преобразило… А вината беше изцяло негова.

Хеликоптерът отново се разтресе от повей на вятъра. Този път тя не хвана ръката му.

Яхтата на Ралф Ханке под тях. Близо петдесет метра дълга, четири етажа висока, бяла като сметанова торта. Едновременно безвкусна и впечатляваща.

Хеликоптерът направи полукръг около яхтата и кацна твърдо на миниатюрната площадка на кърмата.

Няколко мъже дотичаха и пристегнаха с въжета хеликоптера и перката, след като те слязоха. Претърсиха всички.

Ралф Ханке излезе да ги посрещне. Небрежно облечен в панталони, риза, маратонки. Никакви поздрави, никакво ръкуване. Хвърли един поглед на Софи, не показа нито интерес, нито изненада.

— Сигурно искате да се изкъпете и да починете. Има каюти за всички — обърна се той към тях.

Хектор прошепна на Лешек:

— Дръж Софи и жената разделени, докато не говоря с тях.

След това се обърна към Ралф:

— Ние двамата трябва да си поприказваме.

Няколко стъпала нагоре, палуба, под от лъскав и лакиран махагон, бял слънцезащитен навес над масата, край която седнаха един срещу друг.

Хектор слушаше морето под тях, сега беше по-близо, отколкото на ферибота, клокочеше и се разбиваше в големия пластмасов корпус. Ралф срещу него. Хектор гледаше мъжа, мъчеше се да надникне в душата му, да го разбере. Не успяваше, не можеше да проникне.

Хектор заговори:

— Преди да минем към същината, искам да знам няколко неща.

Ралф зачака, облегнал две ръце на масата. Изглеждаше уморен, изцеден. Леко кимване.

— Какво искаше да знаеш, Хектор Гусман?

— Трябва да си искрен — каза той и усети дълбока неприязън.

Ралф присви очи. Хектор продължи:

— Макар да подозирам, че не знаеш значението на тази дума. Но те моля да опиташ… Оттам трябва да започнем. Ако се получи, ще говорим за Игнасио, за сина ти Кристиан, за Колумбия и как ще изглежда бъдещето.

Ралф се облегна назад, единият лакът на подлакътника.

— Ще бъда искрен и… честен — промърмори Ралф Ханке безизразно.

— Разкажи ми за Софи Бринкман — поиска Хектор.

Въпросът сякаш изненада Ралф, но той се замисли за малко и отговори:

— Миналата година дойде при мен в Мюнхен. Беше се свързала със секретаря ми. Реших да не поемам рискове. Направих сериозна подготовка и осигурих голяма охрана. Накрая се срещнахме в обезопасена къща в града.

— Какво ти каза тя?

— Че идва при мен, без ти да знаеш. Без никой да знае. Че търси начин да намали напрежението между нас, нещо в този смисъл.

Ралф изгледа Хектор.

— Защо е толкова важно за теб? — попита германецът.

— Няма значение.

— Този разговор трябва да е двустранен. Щом искаш да съм искрен, очаквам същото от теб.

— Тук е намесен още един човек — каза Хектор.

Ралф почака той да продължи.

— Някой от двамата не казва истината. Трябва да знам кой, за да мога да си направя плановете.

Ралф погледна ноктите си, после заговори:

— Когато Софи дойде в Мюнхен миналата зима, не бях сигурен, но сега, като поглеждам назад, осъзнавам, че е казвала истината. Действително се опитваше да спре войната между нас.

Хектор се почеса по носа.

— Какво ти каза за мен, за нас?

Ралф се опита да си припомни.

— Питахме я къде се намираш. Поискахме информация, за теб, за приближените ти…

— И?

— Тя не ни даде нищо.

— Нищо?

— Не, нищичко, беше непреклонна. Отказа да те предаде. И пое огромен риск, като се свърза с мен…

Хектор се замисли. Ралф продължи: