Александр Содерберг - Добрият вълк

Полякът сведе поглед, зари земята с крак, вгледа се в очите на Хектор.

— Тя е жива — продума.

— Кой?

— Софи Бринкман е жива — каза Лешек без повече заобикалки.

Настъпи тишина. Тишина на цялата палуба, тишина на борда, тишина в Балтийско море, тишина в най-далечните краища на вселената. Хектор изглеждаше объркан, даже се почеса по главата. Погледът, който насочи към Лешек, говореше за терзание. Не от чутото, а от възможността да не го е разбрал правилно.

— Какво говориш, Лешек? — Хектор се задави.

— Правилно ме чу — промълви Лешек.

Нещо ставаше с Хектор. Трепет, светлина, нещо като щастие, вълнение, което търсеше излаз. Но той го държеше в шах зад солидна фасада. Ако не го познаваше, Лешек дори нямаше да забележи. Но нещо в Хектор Гусман сияеше неясно, когато той сведе глава към коленете си. Облекчение… Може би молитва… благодарност… Той вдигна очи, сърцето му сякаш щеше да изскочи. Едва дишаше през стиснати зъби.

— Разкажи ми — прошепна.

Соня слушаше мълчаливо.

— Не Йенс Вал беше свидетелят. А Софи.

— Какви ги приказваш? — обади се Соня.

Лешек не й обърна внимание, продължи да говори на Хектор:

— Имаме проблем.

Соня и Хектор чакаха.

— Казва, че Арон я е намушкал с нож в Дания.

Хектор отмести очи от Лешек и ги насочи към ръцете си, които беше отпуснал на коленете.

— Къде е тя?

Мракът и бавното поклащане на ферибота бяха извадили от строя чувството й за равновесие. Софи се предпазваше от паниката, като дишаше методично.

Вратата на багажника се отвори, заслепи я светлина. Соня се наведе с нож в ръка, разряза тиксото около ръцете и краката й, отлепи го от устата и й помогна да излезе.

Хектор стоеше пред нея, също и Лешек, и Соня, всички я гледаха. Софи се поизтупа, вдигна очи към тях, изправи гръб с известно презрение в погледа.

Хектор продължи да я наблюдава. Тя му го позволи. Остави го да я разчете, да вникне в нея. Софи имаше чувство, че той попива целия й вид.

— Здравей, Софи — продума Хектор.

Тя се приближи до него и го зашлеви, толкова силно, че той загуби равновесие. Соня и Лешек не се намесиха.

Хектор докосна бузата си, почти се усмихна. Изглеждаше искрена… усмивката. Привлекателна… За миг тя загуби увереността си. Той изглеждаше както едно време, макар и по друг начин. И това не се дължеше на лещите на очите, нито на слоя лепило между носа и устата. Явно е бил дегизиран… Не, имаше нещо друго. Той сияеше, направо беше грейнал.

Софи се взе в ръце, сведе поглед, прогони емоциите, прогони чувствата към Хектор, нямаше да позволи да й повлияят. Вдигна очи. Сега срещу нея стоеше друг мъж, друг Хектор. Онзи, когото тя не успя да вкара в затвора. Онзи, който в момента разполагаше с пълна власт над живота й.

Шизофренно усещане.

— Какво ще правите с мен? — попита.

— Радвам се да те видя, Софи — рече той.

Не й харесваше радостта му.

— Не ми пука — изсъска.

— Не е както си го мислиш… ако разбирам правилно какво мислиш.

През тялото й премина вълна от гняв.

— Не разбираш правилно, вярвай ми.

Патова ситуация.

— Трябва да знам две неща — започна Хектор. Тонът му беше по-различен, малко по-суров, по-професионален.

Тя почака да продължи.

— Къде е Лотар и какво стана в Дания.

— Мога да ти дам Дания — отговори тя.

— Искам и двете — прекъсна я Хектор.

— Няма да ги получиш.

— Софи, разкажи му каквото каза на мен. За станалото в Дания — подкани я Лешек.

Тя изгледа и трима им. У всички имаше намек за страх. Искаха да знаят, не искаха да знаят.

Софи разказа отново. Как ги нападнаха. Как Арон се промъкна при нея, заби ножа си и го завъртя.

Лицето на Хектор помръкна.

— И Лотар е бил там с вас, нали така каза? — напомни й Лешек.

— Да.

— Къде се намираше Лотар спрямо Арон? — процеди Хектор.

Тя се опита да разчете мислите му. Струваха й се объркани… искрени. Наистина не знаеха за станалото… Наистина нямаха представа… Възможно ли беше? Софи се колебаеше.

— Само стълбите го отделяха от нас с Арон — отговори. — Лотар беше на горния етаж с Михаил. Михаил стреляше през прозореца. Лотар му помагаше да презарежда.

— Арон не е направил никакъв опит да вземе Лотар със себе си? — учуди се Хектор.

— Не бих могла да отговоря.

— Но как смяташ? — попита Хектор съсредоточен.

— Лежах на пода, кръвта ми изтичаше. Нищо не смятам.

— Нищо не си видяла, нищо не си чула?

Тя помисли за момент.

— Изпитах облекчение, като разбрах, че не се качва по стълбите, че не отива при Лотар.