Александр Содерберг - Добрият вълк

На паркинга, в колата си, Томи извади телефона от жабката и го включи. Сигналът изпиука няколко пъти. Той не му обърна внимание, а веднага влезе в интернет. Стокхолмските вестници. Хаос в съда, избягал подсъдим.

Това, което беше предвидил, се беше случило. Вестниците раздухваха страхотно цялата история, но всъщност не разполагаха с нищо, все още. Новината беше твърде прясна.

Беше точно като пъзел и всяко парченце пасваше идеално. Толкова просто и лесно…

Томи потърси информация за загинали, не откри нищо.

Обади се на Шерщин.

Тя се разкрещя:

— Томи, къде си?

— Боже, какво е станало? — престори се той на шокиран.

— Къде си? Къде изчезна?

— Вкъщи. Гадно ми е… стомахът, цял ден бях на легло, не на себе си.

— Вкъщи? Вкъщи ли си, човече?

— Шерщин, разкажи ми какво стана.

— Измъкнаха го. Влязоха в съдебната зала, четирима души. Просто го изведоха. Изчезнаха… Няма го.

— Ами свидетелката? Бринкман?

— Не знам къде е, сигурно си е отишла като всички останали. Навсякъде имаше сълзотворен газ… Но точно сега това ми е най-малкият проблем. Трябва да се видим. Трябва да имаш план как да разрешиш тази работа и да отклониш прожекторите от мен. Журналистите са в истерия…

— Ама ти трябва да знаеш къде е. Не ти ли се обади?

— Кой?

— Бринкман!

Секунда мълчание.

— Томи Янсон, некадърен идиот такъв. Съсредоточи се върху мен! Ще оправиш нещата, ще поемеш удара, както се разбрахме, ще ме предпазиш. Чуваш ли какво ти казвам? — Шерщин вече крещеше.

Томи затвори на вещицата.

Опита се да мисли. Ако бяха застреляли Бринкман на място, вече щеше да се знае… Хектор може би я е взел със себе си… Или пък е успяла да избяга.

Той прочете натрупаните есемеси. Повечето бяха безсмислени служебни глупости. Няколко пропуснати разговора. Томи включи гласовата поща. Първото съобщение беше от колегата Ленартсон от отдела. Звучеше развълнуван и разтърсен:

— Еди е в „Сьодершюкхюсет“. Пребит и изтезаван. Докараха го полумъртъв… Колегите го пазят. И аз съм при него. Не знам какво е станало… Но ще намерим изрода, който го е направил… Обади се, Томи, възможно най-скоро.

Разговорът прекъсна.

Томи гледаше с празен поглед. Парченцата от пъзела, които допреди малко пасваха така идеално, сега станаха ъгловати и никое не съвпадаше. Еди беше жив… може би Софи също.

Той си избърса устата с опакото на ръката, запали двигателя.

Беше тихо, от радиото не се чуваше музика. Той беше сам с двигателя.

Еди отвори очи. Таванът и стените бяха бели. Той беше вързан за всичко, за което можеше да бъде вързан. Лявата му ръка беше гипсирана. Размърда се леко. Цялото му тяло гореше. Болката — остра и на ниво, което никога не беше изпитвал. Тялото — сковано и неподатливо. Еди се постара да лежи съвсем неподвижно, да не помръдва. Но и това не помогна, болката и мъката бяха постоянни, пронизваха го като нажежено желязо.

Той достигна копчето, натисна го няколко пъти.

Минута-две не последва нищо. След това голямата врата се отвори. Балатумът изскърца.

— Събудили сте се, как се чувствате? — попита сестрата; руса, ниска и в светлосини дрехи.

— Боли — изграчи Еди. Преглътна, гърлото му беше сухо, всичко беше сухо.

Сестрата показа на Еди какво трябва да натиска, за да му се влее болкоуспокоително.

— Три пъти. Не повече, опасно е. Почакайте един час.

Той веднага натисна три пъти.

— Докторът ще дойде всеки момент — обясни тя. — Вие сте му приоритет. И не се тревожете, пред вратата пази полицай.

Сестрата си отиде, вратата се затвори.

Той трябваше да се махне оттук, бързо.

Еди отметна завивката, вдигна болничната дреха. Отдолу беше гол. Всички рани и наранявания по тялото бяха зашити. Изглеждаше като жп релси. Съсирени, кървави релси…

Той се опита да се измъкне от леглото, болката около корема го прониза веднага. Сграбчи копчето за морфина, натисна четири пъти, после още три, наркотикът се вля в тялото му, създаде блажено чувство за покой и позатъпи остриетата на болката. Той се надигна до седнало положение.

Вратата се отвори.

Ленартсон стоеше на прага с разрошена коса. Изглеждаше ужасèн. Облечен като пенсионер, все едно допреди малко е хранил гълъбите в парка — късо бежово яке с кариран хастар, габардинени панталони, удобни обувки. Пенсионерска мода, макар да му оставаха минимум още петнайсет години служба.

— Дявол да го вземе, момче. Ще намерим изрода, който го е направил. Обещавам ти.