Александр Содерберг - Добрият вълк

Тя го погледна.

— Естествено. Ние сме добрите.

Въпреки страха и двамата си позволиха да се усмихнат.

Каролине остана на улицата пред стокхолмския съд.

Полицаите още не бяха успели да се организират, тичаха напред-назад с извадени оръжия и си крещяха един на друг. Няколко ченгета бяха дотичали от близкото полицейско управление, както цивилни, така и униформени. Всичките с пистолети в ръка. Цареше хаос. Хората от съда бяха изскочили навън едновременно с мъжете в гащеризоните, които водеха човек с противогаз. Хектор Гусман по всяка вероятност. Потеглиха с микробус.

Сега повечето поразени от сълзотворния газ лежаха по земята, някои повръщаха. Чуваше се вой на линейки.

Мъжете, които излязоха с Хектор, бяха с един по-малко. Четирима влязоха, трима излязоха.

Каролине се вглеждаше внимателно във всяко лице в морето от хора. Търсеше Софи. Някои си отиваха, част от тях се подпираха едни други. Други бяха насядали на стълбите и по тротоара. Тя се покатери на ниската ограда, за да вижда по-добре. Един мъж носеше жена, някаква двойка се прегръщаше… Мъжът, който носеше жената. Очите на Каролине се върнаха към него. Отдалечаваше се с целенасочена крачка. Жената в ръцете му беше Софи.

Каролине тръгна след тях.

Лешек се възползва от хаоса, за да отнесе Софи, слезе по стълбите, пресече улицата. Никой не го спря. Стигна до хотела, слезе в гаража. Нямаше никого… Бяха му оставили кола, аудито. Ключът — върху едната задна гума.

Лешек отвори багажника. Остави Софи вътре, залепи с тиксо ръцете, краката и устата й. Един малък джоб между задните седалки можеше да се отваря. Използваше се, за да се побират ски в багажника. Той щеше да я чуе, като се събуди, а и при нея щеше да влиза чист въздух, нямаше да я хване клаустрофобия.

Лешек седна зад волана. Не подкара колата. Трябваше първо да помисли… Но мислите му бяха разпилени. Той се обърна, видя Софи през отвора в задната седалка. Поне беше жива… Голямо облекчение сред целия смут.

Лешек запали двигателя. Щеше да действа според плана, да настигне останалите, да избягат заедно. Но първо трябваше да говори със Софи… когато тя дойдеше на себе си.

Соня подаде на Хектор карта за автобус.

— Нека ти е под ръка — каза тя, сви наляво по „Сибюлегатан“ и пое нагоре към „Валхалавеген“. Хектор погледна синята карта.

— Какво да я правя?

— Ще се качиш на автобус.

Той понечи да възрази.

— Бъди готов да слезеш от колата — нареди тя, погледна в огледалото за обратно виждане и зави надясно по „Валхалавеген“.

Движението беше натоварено. Соня посочи към автобусната спирка пред тях:

— Автобус номер едно, качи се. Седни възможно най-назад.

— Сам ли ще бъда? — изненада се той.

— Не, и аз ще се кача на автобуса.

Соня отби край тротоара.

— Сега — кимна.

Хектор отвори вратата, слезе. Соня продължи нататък.

Той отиде до спирката. Няколко души чакаха. Усещането беше странно. Никога досега не беше чакал автобус. Картата в ръката, малкият пистолет в джоба на сакото, движението пред тях, мирисът на бензин сред лятната горещина. Хектор се огледа. Прободе го усещане за самота.

Дългият син автобус се показа иззад ъгъла с „Юнгфрюгатан“, на табелата над шофьора светеше голяма единица.

Гумите се тръкнаха в бордюра, преди да спрат. Хидравликата спусна автобуса надолу, вратите се отвориха. Хектор се качи заедно с останалите от средната врата. Наблюдаваше как другите пътници прокарват картите си върху четеца. Той направи същото, нещо изпиука — явно се беше справил.

Хектор тръгна към задната част на автобуса, който през това време потегли. Единична седалка далеч назад, той отиде и седна до прозореца.

Соня седеше отпред. Хектор не беше забелязал кога се е качила. Сигурно е слязла от колата по-нататък. Погледът му се насочи през прозореца, към зелените дървета по протежение на улицата. Загледа се в колите под тях. Волвото с братята се появи. Забави скорост, застана зад автобуса. Далеч напред виждаше колата, с която той самият беше дошъл дотук, сега зад волана седеше Леви.

Всичко вървеше по план. Всички тези хора се грижеха за него, пазеха го, той не го заслужаваше. Носеше се през съществуването като котка с девет живота. И ги губеше един след друг с бързи темпове.

При „Фелтьоверщен“ автобусът пак спря. Някои слязоха, качиха се други. Отпред, при шофьора, някакъв мъж имаше затруднения с картата. Беше възрастен, много спретнат. Помогнаха му, той пъхна лявата си ръка в джоба на сакото и тръгна назад към Хектор. Соня се изправи зад мъжа и го последва, прошепна нещо в ухото му. Той извади ръката от джоба. Вдигна леко и двете си длани, за да покаже, че не е въоръжен.