Александр Содерберг - Добрият вълк

Всички свалиха противогазите в задната част на микробуса. Соня, която беше чакала там, веднага се завтече към Хектор.

— Как си?

— Добре — изпъшка той. Закашля се. — Вдишах от газа, преди да ми дадат маската.

— Ще мине, дишай дълбоко. — Тя намаза лицето му с мехлем. Той облекчи ефектите от сълзотворния газ.

— Сега ме слушай, Хектор — продължи тя. — Ще направим три смени. Чуваш ли?

Той кимна.

— Просто ни следвай и прави само каквото ти казвам. Без възражения, без въпроси. Окей?

Той кимна отново.

Леви на волана, обърна се.

— Смяна на колата след трийсет секунди — съобщи.

Леви беше карал обратно по „Шелегатан“ към хотела и се беше скрил в гаража. Това притесняваше всички. Предпочитаха да са в движение… Но планът на Лешек беше такъв и те се придържаха към него.

Потънаха в мрака на гаража, гумите свистяха по лъскавия бетон, спряха рязко. Задните врати на микробуса се отвориха. Арон ги чакаше.

Кратка среща между Хектор и Арон.

— Благодаря ти, Арон — каза Хектор.

Арон го потупа по рамото, когато Хектор скочи от микробуса. Потупването се получи несръчно, неловко, твърде студено, дистанцирано и резервирано.

— Аз и братята тръгваме с него. — Арон посочи едно „Волво XC90“. — Оставяме аудито на Лешек. Ти и Соня ще пътувате с Леви с другия микробус.

Леви вече ги чакаше при него. Беше със същия размер като онзи, с който дойдоха, само че този път с логото на „Федекс“. Финландецът беше свалил гащеризона. Под него носеше тъмносиня тениска и тъмносини къси панталони. Сега представляваше куриер.

Затвориха вратите, запалиха двигателя. Звукът му отекна в бетонния гараж.

Двете коли — микробусът и волвото, излязоха от гаража под ослепителното лятно слънце. Потеглиха в различни посоки.

Наблизо виеха полицейски сирени.

Софи лежеше на пода, дишаше, заровила лицето си в блузата.

Газът, проникнал в помещението, беше достатъчен да я повали. А навън се движеха Хектор и хората му…

Вратата се отвори. Всичко ставаше много бавно. Един мъж в син гащеризон влезе вътре, пистолет в ръката, противогаз на лицето. Вторачи се в нея. Чуваше се глухо съскане от дишането му.

Тя осъзна положението си… Хектор свободен, Томи необезпокояван. А тя щеше да умре…

Какво си беше въобразявала? Че ще успее?

Ако това беше комедиен филм, тук публиката щеше да се смее. В този момент щяха да пуснат смях на запис и зрителите щяха да се тупат по коленете. Това беше кулминацията… Кулминацията на пълния й провал.

Човекът зад противогаза не спираше да я зяпа.

— Хайде де, стреляй — изстена тя.

Няколко секунди Лешек не можеше да осъзнае какво вижда.

Преди половин година цялата му душа се беше сбогувала с нея.

Мъката му беше голяма, когато Арон съобщи, че е загинала… убита от някого. А ето я сега, Софи, лежеше в краката му, жива… и дишаше… и го подканяше да я застреля.

Лешек пъхна пистолета в джоба си, помогна й да се изправи. Беше жива… Споходи го нещо като радост. Тя едва се държеше на крака.

Лешек отстъпи една крачка, разпери пръстите на дясната си ръка, стисна ги няколко пъти. Прицели се внимателно и после удари Софи право в брадичката. Улучи точно където трябваше. Софи припадна веднага.

Лешек я улови, преди да се е строполила, и внимателно я спусна на пода.

Свали гащеризона, отдолу носеше обикновени дрехи, остави пистолета в гащеризона. Вдигна я на рамо, дълбоко си пое дъх през противогаза, свали го от лицето си и излезе от стаята. Тръгна към изхода.

Соня и Хектор се мъчеха да пазят равновесие в задната част на микробуса, докато Леви караше през града.

— Гледай да стоиш спокойно — помоли го тя и намаза челото му с някаква паста, извади перука от отворената чанта до себе си, закрепи я на главата му. Приличаше на неговата собствена прическа, само че в друг цвят и малко по-дълга.

Тя се дръпна леко назад, огледа творението си съсредоточено, поразроши перуката му. След това Соня продължи работата си, залепи му мустаци, малко по-дълги от обичайното, спускаха се към ъгълчетата на устата. Отиваха му. Тя се усмихна.

— Какво има? — учуди се той.

— Нищо, много си хубав.

— Благодаря ти, Соня — рече той. Но нямаше предвид комплимента. Обхващаше всичко, факта, че сега седяха тук, че всичко беше минало както трябва.

— И аз ти благодаря, Хектор.

След малко тя продължи:

— В САЩ, докато чакахме в съда в Маями, ти каза, че всичко ти се вижда безсмислено. Още ли е така?

Той я погледна, поклати глава: