Александр Содерберг - Добрият вълк

Това навярно бе последният човек, когото Хектор очакваше да срещне в този автобус, при това тук и сега. Никога не го беше виждал на живо. Изглеждаше по-стар, отколкото си го представяше.

Мъжът, който вървеше към него, беше убил баща му и брат му, беше отвлякъл сина му. Беше пратил Хектор в кома и си беше присвоил цялата му организация и богатство. Той беше изворът на всички злини… Ралф Ханке.

Колата на Михаил летеше по калдъръмената улица, не се отделяше от двете линейки пред тях. Алберт се плъзгаше на задната седалка, мъчеше се да се задържи за дръжката, прозорецът до него беше отворен, в колата духаше.

Михаил шофираше умело и бързо, непрекъснато сменяше скоростите. Двигателят ту ревеше, ту мъркаше.

— Може да има още стрелци. — Михаил се наведе към жабката, отвори я, извади пистолет и го подаде на Алберт.

Алберт забеляза, че ръцете на Михаил са целите в засъхналата кръв на Майлс и Сана. Разгледа оръжието; заредено.

— В болницата няма да се отделяш от мен и ще гледаме да сме близо до Майлс и Сана. При най-малкото подозрение стреляме.

Михаил изпревари някаква кола на една твърде тясна уличка. Направо се качи на тротоара, натисна клаксона. Пак слезе на шосето.

— Съгласен ли си? — попита.

— Да — заяви Алберт.

Михаил го погледна в огледалото.

— Сигурен ли си?

— Да — кимна Алберт и стисна пистолета. — Живи ли са?

— Не знам — въздъхна Михаил. — Но като гледам как бързат линейките, нека се надяваме на най-доброто.

Алберт се опита да се съсредоточи върху ситуацията, за да не изгуби себе си. Погледна през отворения прозорец широкото небе над сградите. Днес беше високо, така поне го усещаше, твърде голямо, сякаш не ги пазеше… Нищо не ги пазеше. Майлс и Сана може би бяха мъртви. Също и мама… Само Михаил ли му оставаше?

Криволичеха през Прага, не се отделяха от линейките по пътя към болницата.

Михаил спря, отвори инвалидния стол, Алберт се изтласка навън, сложи пистолета в скута си, покри го с някаква блуза. Отправиха се към входа на болницата.

По бузите на Алберт се стичаха сълзи. Михаил ги видя. Алберт ги избърса припряно.

— Хвани пистолета, момче, носи утеха — каза му Михаил.

Синият автобус се бавеше в натоварения стокхолмски трафик.

Хектор го гледаше. Ралф Ханке, безупречно облечен, риза, костюм. Седеше от другата страна на пътеката и се опитваше да създава впечатление за спокойствие и непукизъм. Само че не беше спокоен. Въздухът около германския индустриалец трептеше от напрежение и подозрителност. Очите му непрекъснато шареха, сякаш се опитваше да следи всичко, навсякъде.

Соня седеше до него с пистолета в ръка. Готова да го застреля на мига.

— Слушам те — въздъхна Хектор неохотно.

— Преди няколко дни научих, че си тук. Планирахме да те освободим. Но твоите хора ни изпревариха… Моят камион ви спаси на моста.

— Какво искаш? Какво правиш тук?

— Помогни ми да премахна дон Игнасио.

— Няма начин — сряза го Хектор.

Автобусът се движеше бавно по „Вертавеген“. Ралф Ханке хвърли бърз поглед през прозореца зад Хектор.

— Нуждаеш се от мен, Хектор, ако наистина искаш да си върнеш изгубеното. Подозирам, че това е целта ти.

— Най-естествената ми цел в момента е да извадя пистолета и да ти пръсна главата. Също и най-приятната… Кажи ми защо да не го направя.

— Той държи синовете ни — каза Ралф.

— Моля?

— И моят син е при него, Кристиан.

Хектор мълчеше.

— Игнасио отвлече сина ми, дясната ми ръка. Също и голяма част от бизнеса и контактите ми, присвои си ги. Както направи и с теб, Хектор.

Хектор се беше вторачил в Ралф Ханке, усети се, поклати глава. Устните му се разтеглиха в усмивка, съвсем неволно. Усмивката премина в смях. Силен. Хектор наведе глава, стисна основата на носа си с палец и показалец, не можеше да спре да се смее.

Ралф гледаше право напред; изправен гръб, неодобрителен поглед.

Хектор се мъчеше да овладее смеха, който прииждаше на вълни. Сам не знаеше на какво се смее. Е, да, преди всичко, че Ралф Ханке е бил прецакан. Но не беше само това. Всички мисли и чувства, които го спохождаха, му се струваха комични. Току-що го бяха измъкнали от дело за убийство, носеше перука и фалшиви мустаци като някакъв клоун. И Ралф Ханке седеше при него в автобус в Стокхолм и го молеше за помощ. Само дето не беше забавно. Сюрреалистично може би… но не и забавно, ни най-малко.