Александр Содерберг - Добрият вълк

Явно беше приел присърце правилото на ченгетата, което в действителност не съществуваше — всички за един и другите тъпотии, които е виждал по телевизията. Ленартсон навярно беше чакал нещо такова през целия си живот. Защото в групата, в отдела, той беше като празно пространство. Получаваше най-леките случаи, беше пресилено мил с всички, не го биваше да поема отговорност, съгласяваше се с мнението на другите и говореше гадости зад гърба им.

— Какво стана? — попита.

— Не сега, Ленартсон, нямам сили.

— Видя ли ги? — изтърси онзи.

— Двама, с маски на лицата. Сигурно някой, който съм бутнал в затвора… трябва да проверим всички после — излъга Еди.

— Разбира се, момчето ми. Искаш ли нещо? Да се обадя на някого?

Ленартсон се правеше на загрижен.

— Ленартсон, чудесен си — каза Еди. — Но трябва да си почина… Не си бил длъжен да идваш, благодаря ти.

Налагаше се да му говори така, иначе щеше да се обиди.

Ленартсон вдигна длани.

— Да, да, добре, разбирам. Най-важното сега е да се възстановиш, момчето ми.

Момчето ми , никога досега не беше викал така на Еди.

Еди се опита да се усмихне.

— Благодаря ти — прошепна.

— С теб сме. — Ленартсон стисна юмрук.

Еди не знаеше какво да отговори.

— Ленартсон.

— Да?

— Ако можеш, не пускай никого следващите два часа, трябва да поспя.

— Разчитай на мен. Между другото…

Еди чакаше.

— Томи идва насам. Току-що звънна. Няма да миряса, докато онези свине не отидат зад решетките.

Ленартсон пак стисна юмрук и излезе от стаята. Вратата се затвори.

Еди се разбърза още повече, пусна си още обезболяващи в системата, замая се, но се изправи на крака, изключи всички апарати направо от прекъсвача, извади кабели, маркучи и игли от тялото си, завлече се до един спешен шкаф. Обезболяващи, упойка, бинтове, игли и конци, спринцовки… Търсеше антибиотици, намери едно шишенце. Изсипа всичко в големия джоб на болничната дреха.

Сърцето биеше слабо и учестено. Болката го раздираше въпреки морфина. Вдигна поглед — окачен таван. Отиде в тоалетната, качи се върху чинията. Задъхан, вече напълно изцеден. Еди протегна ръка, негипсираната, бутна една плоскост… Огледа. Метална конструкция, през която бяха прекарани електрически кабели, ниско, но достатъчно широко, стига той да запази равновесие.

Еди се хвана за носещата греда със здравата си ръка. Опита да се издърпа, но нямаше сили. Само с една ръка беше изключено.

Звук откъм коридора.

Той се подпря с гиспираната ръка, залови се с другата. Напрегна крака, изтласка се нагоре. Гипсът се сцепи. Причерня му, когато счупената кост бе поставена под напрежение. Но успя да се качи. Въпреки всичко. Омаломощен и полумъртъв, Еди внимателно запълзя на четири крака по гредата. Тук-там вдигаше плоскостите, за да види къде се намира. Манипулационни. След трийсетина метра спря. Стая, легло, възрастен мъж спеше по гръб в белите чаршафи. Еди намери тоалетната към същата стая и слезе. Прокрадна се в стаята, дрехите на мъжа бяха старателно наредени на закачалки в гардероба. Джинси, карирана риза, кожен елек, обувки.

Той се облече възможно най-бързо, като остави елека. Портфейл в джинсите, осемстотин крони в брой, Еди ги задигна и остави портфейла в елека.

Напъха лекарствата по джобовете. Кожата му гореше. Повечето шевове се бяха разкъсали. Кървеше…

Еди извади четири обезболяващи хапчета от един блистер и ги глътна на сухо. Предпазливо открехна вратата, погледна наляво. Намираше се в друг коридор, имаше квадратно стълбище и асансьор. Стъклена врата между него и асансьорите. Погледна надясно. Там нямаше нищо, коридорът свършваше.

Еди излезе, бутна стъклената врата със здравата ръка. В същия миг вратите на асансьора срещу него се отвориха. Томи Янсон слезе и тръгна право към Еди; погледът закован в пода, телефонът на ухото.

Еди се дръпна рязко, отвори първата попаднала му врата, килер, затвори се вътре.

Чу как стъклената врата се отваря. Гласът на Томи:

— Пристигнах, на етажа съм. Кой номер е стаята?

Звучеше раздразнен, стоеше точно пред вратата на Еди. След това гласът му се отдалечи, той се върна, откъдето беше дошъл.

Еди внимателно отвори, надзърна навън, видя как гърбът на Томи Янсон се отдалечава по коридора.

Беше само въпрос на време да започнат претърсване на цялата болница.

Той се добра до асансьорите, натисна копчето. Асансьорът не дойде. Тръгна надолу по стълбите. Краката едва го държаха. Беше на път да загуби съзнание, стискаше здраво перилата.