Александр Содерберг - Добрият вълк

— А какво направи?

— На масата имаше чанта — каза тя.

— Каква чанта? — не я разбра Хектор.

— Пълна с информация, събрана от един от полицаите, които са те разследвали от самото начало. Казваше се Ларш Винге, разбрал, че шефовете му са корумпирани… Следил ме е, следил е и теб, следил е и шефката си. Убиха го.

— А чантата?

— Съдържаше всички материали, които беше събрал. За шефката си, за теб и мен, за всичко. Арон я взе.

Хектор се спогледа със Соня и Лешек.

— Видя ли го? Видя ли как Арон я взима?

Софи кимна.

— Да, лежах с лице към кухнята… не можех да помръдна.

— Арон ми показа няколко документа, когато се върна, и каза, че си умряла — обясни Хектор. — Документи, които доказвали, че си ни предала, че си работила за полицията… Че си се срещала с Ралф Ханке в Мюнхен.

Тя мълчеше.

— Софи, отговори на въпросите ни — обади се Лешек.

— Няма.

Само далечният звук на морето, което се разбиваше в стоманените стени около тях.

— Соня — започна Хектор след малко.

— Да?

— Би ли набрала номера от визитката на Ралф? И после ми подай телефона, ако обичаш.

— Ралф?! — стъписа се Лешек. Нищо не разбираше; нито пък Софи…

— Да, Ралф Ханке — потвърди Хектор, взе телефона от Соня, вдигна го пред лицето си.

От високоговорителя се чуха няколко сигнала.

— Хектор Гусман — проговори германецът.

Софи се мъчеше да разбере, също и Лешек.

— Трябва да говоря с теб — каза Хектор с неутрален тон.

Тя виждаше в него безкрайна неохота.

— Това ме радва — заяви германецът. — Кажи, бързаш ли?

— Трябва да стане възможно най-скоро.

— Намирам се на около две морски мили от бакборда ви. Виждате се ясно на радара. Да се срещнем утре сутрин в Хелзинки, или да ви взема още сега?

— По-добре сега — кимна Хектор.

— Колко души сте?

Хектор хвърли един поглед на Софи.

— Четирима.

— Площадката за хеликоптер на вашия кораб се намира най-отпред на горната палуба, зад мостика. Чакай там, идваме.

Излязоха от отделението за автомобилите, качиха се на асансьора и натиснаха копчето, което щеше да ги отведе до горната палуба.

Вратите на асансьора се затваряха.

Бързи стъпки отвън, ръка между вратите, които спряха и услужливо се отвориха.

Качи се някаква жена.

— Благодаря! — усмихна се тя широко. Беше руса, около трийсетгодишна. — Забравила съм си гримовете и портмонето в колата, но не можах да стигна, беше заключено.

Жената натисна ниво 7, където се намираха магазините.

Никой не проговори. Като видя Софи, жената се ококори.

— Боже, Софи Бринкман? Ти ли си?

Тя прегърна Софи. Получи се неловко. Пусна я и огледа Софи от глава до пети.

— Не ме ли позна?

Хектор и Лешек се спогледаха…

Асансьорът спря на ниво 7, вратите се отвориха. Жената хвана Софи под ръка.

— Ела да те черпя едно.

Всичко се случи много бързо. Лешек сграбчи жената и я издърпа обратно в асансьора. Соня й показа малък пистолет.

Вратите се затвориха, асансьорът продължи нагоре в напрегнатата тишина.

— Какво ще правим? — попита Соня.

— Идва с нас — реши Хектор.

На горната палуба подухваше прохладен бриз.

Хеликоптерът отразяваше слънчевите лъчи в далечината. Летеше ниско. Докосна водната повърхност, разплиска вода. Отначало не се чуваше. След това звукът стигна до тях. Звучеше като писклив ъглошлайф, насочи се право към кърмата на ферибота, прелетя над тях, издигна се бързо и рязко, качи се на петдесетина метра над тях и спря изведнъж, остана неподвижно за момент, изравни скоростта си с тази на ферибота, 21 възела, спусна се към площадката; задната врата беше отворена.

Всички се затичаха натам, приведени от течението. Софи и Хектор първи, после Лешек и жената и най-накрая Соня, която скочи отпред.

— Казаха ни четирима — извика пилотът на Соня.

— Станаха на петима. Излитай.

Пилотът завъртя перките, машината се вдигна право нагоре в небесата. Големият бял ферибот изчезна под тях. Хеликоптерът се завъртя на деветдесет градуса, насочи носа надолу, набра скорост с гмуркащо движение и полетя на височина сто метра над морето.

Един прозорец беше отворен. В хеликоптера духаше и бучеше, от време на време го разтрисаше турбуленция. Софи се наведе към жената.

— Коя сте вие? — извика.

— Казвам се Каролине Берйер. Журналистка съм.

— Какво правите тук?

— Дойдох да ви спася — каза тя безсилно, съсипана от пълния си провал.

— Мерси — опита се да се усмихне Софи.