Александр Содерберг - Добрият вълк

Приземният етаж. Целият свят се люлееше. Около него се движеха хора, някои го гледаха особено. Изходът. Беше наблизо и същевременно толкова далеч. Започна да му се повдига.

Изскочи навън, трийсетградусова жега, лятната светлина го заслепи. Последните му капки сила изтичаха бързо. Паркът „Тантулунден“ беше наблизо, той беше целта му.

Мостът над жп линията. После паркът… Еди се олюляваше.

Море от печащи се на слънце хора. Еди се просна на тревата. Загледа синьото небе, слънцето прежуряше. Той започна да се тресе от тръпки.

Естрадна музика от високоговорителите. Фериботът напусна Стокхолм и бавно се плъзна през архипелага.

Лешек подмина дансинга и бара, мярна братя Идалго, които се наливаха, забеляза Арон и Леви недалеч, пиеха кафе на една маса и следяха всичко.

Лешек се мъчеше да мине незабелязано, наведе глава, забърза крачка. Но беше твърде късно, Арон го беше видял, махна му да дойде.

— Как мина? — поиска да знае.

— Нищо — излъга Лешек, след като дойде при тях.

Арон ги изгледа; няколко секунди по-дълго от обичайното.

Лешек посочи братята, които сега се клатушкаха по дансинга с по един коктейл с чадърче в ръка.

— Изпускаме напрежението? — подхвърли той.

— Къде са останалите? — не му обърна внимание Арон.

— Някъде на борда. Трябва да ида да ги потърся.

— Има предостатъчно време, докато пристигнем. Поседни малко.

Лешек остана прав. Поклати глава, загледа се в дансинга. Братята се мъчеха да танцуват с жени, които се дърпаха.

— Не, трябва да намеря другите — отказа той.

— Оттук къде отиваме? — попита Арон.

У него имаше нещо хладно, нещо дистанцирано, както седеше отделно с Леви. Това, в съчетание с казаното от Софи, създаваше ситуация, с която Лешек не знаеше как да се справи.

— Не знам, Арон — прошепна.

— Не може да не знаеш, той споделя всичко с теб. — Сега вече звучеше почти насмешливо.

Лешек само поклати глава.

— Значи, никаква посока. Никакви планове за Хектор. Слизаме в Хелзинки… А после?

— Имаме посока. Знаеш я.

Арон сви рамене.

— Нищо не знам. — Звучеше огорчен.

Тъкмо щеше да продължи, но Леви го прекъсна, като посочи дансинга, където двама охранители избутаха братята към изхода и ги оставиха там. Братята се запрепъваха към палубата.

Арон и Леви се изправиха.

— Хайде, Лешек, ела да направим едно кръгче.

Тръгнаха след братята, които се спряха при един безмитен магазин да купят бутилка водка. Леви вървеше зад тях. Изглеждаше заплашително с тихата си стъпка.

— Как върви според теб? — попита Арон. Звучеше любезно и професионално.

— Мисля, че добре.

— Така ли?

Братята ги поведоха надолу по някакви стълби, заклатиха се безцелно по един коридор, като се редуваха да надигат бутилката.

— Постигнахме целта си, никой не пострада, никого не изоставихме.

— В това си прав, Лешек. Но дали няма и нещо, което не знам, което не ми казваш? — настоя Арон.

Лешек усещаше Леви зад гърба си; през цялото време.

— Какво например?

Виктор изтръгна един пожарогасител, Кинг тропаше по всички врати.

Арон се спря.

— Да, какво например, Лешек?

Някой отвори, Виктор го опръска с пожарогасителя. След това го хвърли на Кинг, който падна, стана и погна малкия си брат.

— Не знам. Стигнахме дотук. Хектор е свободен, това искахме, нали така, Арон?

Леденостудените очи на Арон се впиха в очите на Лешек; той кимна:

— Да, това е хубаво. Но искам да знам какво става, искам да бъда в течение. Кажи го на Хектор. Искам да участвам. Не искам да бъда пренебрегван по този начин.

— Никой не те пренебрегва. Всички участваме. Просто не бива да ни виждат заедно на кораба, нали го разбираш?

Арон свали маската за миг.

— Не ми говори назидателно, Лешек.

Лешек го изгледа, поклати леко глава и си отиде.

Арон остана на място, загледан след него.

Бели като сняг чайки се рееха на фона на синьото небе. Хектор ги погледа, после затвори очи. Звукът от ферибота, лекият мирис на сол, далечните крясъци на чайките. Той се опита да го почувства, да стане част от всичко това…

— Хектор?

Той отвори очи, примижа срещу слънцето. Силуетът на Лешек.

Хектор засенчи очите си с длан.

— Мислех, че си изпуснал кораба — каза.

— Успях в последния момент — отвърна Лешек.

Полякът изглеждаше някак променен. Резервиран.

— Какво стана? Хвана ли Йенс?

— Не…

Лешек отклони поглед.

— Лешек? — присви очи Хектор. — Кажи ми какво стана. Видя ли Йенс, говори ли с него?