Александр Содерберг - Добрият вълк

Хектор погледна Ралф Ханке. Усмивката му изчезна, замени я мрак, черен, нощен, пълен мрак.

— Моят син не е при Игнасио, вече не — проговори Хектор. — Разкарал си се напразно, Ралф Ханке. Надявам се Игнасио скоро да пререже гърлото на твоето момче и да го хвърли на животните.

— Къде е? — попита Ралф. — Синът ти, Лотар?

— Не е там.

— Знаеш ли къде е Кристиан? — попита Ралф предпазливо.

Хектор не отговори. Ралф поглади едната си вежда с върха на показалеца.

— Игнасио Рамирес е наш общ враг. Можем да работим заедно — предложи той отново.

— Как? — усъмни се Хектор.

— Ще го премахнем. Чисто и просто.

— И после?

— Ти ще оставиш Кристиан жив, ще ми позволиш да го изведа от Колумбия, да го върна у дома. Организацията на Игнасио не ме интересува, твоя е.

Хектор поклати глава.

— Не…

— Игнасио няма да се откаже, докато не очисти и двама ни.

Хектор сви рамене, нямаше какво повече да каже по въпроса. Беше приключен. След малко попита Ралф:

— Какво си въобразяваше? Че можеш просто да дойдеш да си поговорим и веднага ще стане твоето?

Ралф обмисли въпроса, отвори уста да отговори. Но се отказа.

Двамата мъже пътуваха в мълчание. Автобусът спря на спирка на „Вертавеген“.

Ралф Ханке стана, остави визитна картичка на Соня, без да я поглежда.

— Ще съм наблизо, поне още малко. И ще говоря с вас, ако решите.

Ралф слезе. Автобусът потегли.

Хектор размишляваше. Соня чакаше.

— Нито дума на никого за това — прошепна й. — Нито на Арон, нито на Лешек… на никого.

Софи се събуди, надигна се рязко и си удари главата в нещо метално.

Пълен мрак; усети, че устата, ръцете и краката й са вързани. Напрегна очи в тъмнината. Лъч светлина зад нея. Софи надзърна през малкия процеп в облегалката, видя купето на автомобила. Навън се виждаше нещо, което напомняше на голям паркинг, осветен, метални колчета навсякъде; видя покривите на други коли, паркирани плътно една до друга. Равномерно бучене под нея, чувство, че всичко се люшка бавно… Лодка, кораб… Ферибот.

Софи започна да рита вратата на багажника. Обувките й се удариха в нещо твърдо. Вдигна се голям шум. Софи повтори движението няколко пъти.

— Никой не те чува.

Мъжки глас близо до нея. Тя се вцепени.

— Намираме се в кола на ферибот. Палубата е заключена, наоколо няма никого…

Лешек… Тя не го виждаше, той беше седнал на задната седалка, точно до отвора, поне така предположи.

— Ще махна тиксото — продължи той. — Моля те, недей да викаш. Разбра ли ме?

Софи измънка иззад тиксото.

Той се показа през отвора между задните седалки, за миг очите им се срещнаха. Той отмести поглед, сякаш се срамуваше дълбоко. Лешек свали тиксото и се скри от процепа.

Тя си пое дъх.

— Лешек?

— Ти умря — продума той. — Умря преди половин година, Софи. Скърбяхме за теб…

— Как умрях, Лешек? — попита тя.

— В Дания, Арон те намерил мъртва — отговори той.

Софи гледаше вратата на багажника.

— Намерил ме, казваш?

— Да, заварил те убита.

— Правдоподобно ли ти звучи, Лешек?

Той не отговори.

Софи искаше да го погледне в очите, така щяха да се разберат по-лесно.

Тя размишляваше, колебаеше се… Дали Лешек говореше искрено? Дали наистина не знаеше? Така изглеждаше… Иначе досега да я е убил.

— Арон беше в Дания — поде тя.

— Продължавай…

— Ние бяхме избягали в къщата на Йенс в Дания, криехме се. Арон ни проследи. Нападна ни един полицай, Томи Янсон, заедно с още един човек. Точно тогава Арон се вмъкна в къщата и ме намушка с нож.

— Кой друг беше в къщата?

— В онзи момент само аз, Лотар и Михаил. Майлс и Йенс бяха навън, опитваха се да нападнат Томи и другия стрелец отстрани.

— Арон какво направи? Опита се да вземе Лотар?

— Не… Беше дошъл да ме убие, след това веднага си отиде.

Мълчаха.

— Лешек? — обади се тя след малко.

Той промърмори да .

— Това някаква игра ли е?

— В какъв смисъл?

— Преструваш ли се? Преструваме ли се? Заложница ли съм, докато стъпите на твърда земя? Затова ли не ме уби в съда?

Тя чу звука на тиксо, отлепяно от ролка, Лешек се показа през отвора, сложи го на устата й и затвори пролуката между облегалките.

Стана тъмно като в най-дълбока нощ.

Облаци дим от изгоряла гума, когато колесникът на еърбъса се плъзна по бетона на писта номер 3 на „Арланда“. Томи се събуди стреснато. Самолетът спря. Той погледна през прозореца в опит да се ориентира. Спомни си какво беше сънувал… Готвеше заедно с момичетата си. Времето и мястото обаче бяха сбъркани. Той беше стар, те малки, готвеха в трапезарията в неговия отдел в полицейското управление. Той беше весел и безгрижен, те бяха уплашени и студени.