Александр Содерберг - Добрият вълк

— Да, невероятни — съгласи се Еди и остави книгата.

Тя се усмихна леко, раните по лицето на Еди вече не играеха такава роля. Жената се наведе под тезгяха, извади мобилния си телефон от дамската чанта.

Бинго…

— Заповядайте — прошепна му.

Той се усмихна признателно, отдалечи се на няколко метра, поръча такси, което да го чака пред библиотеката. След това набра номера на полицията. Долепи телефона до ухото си.

Отговори му телефонистка от централата.

— Екипа, който се занимава с бягството от стокхолмския съд, ако обичате — помоли Еди.

Няколко сигнала. Обади се разследващ полицай, Еди не знаеше кой.

— Хектор Гусман се намира на ферибот към Хелзинки — съобщи Еди и затвори.

Библиотекарката грейна в усмивка като сбръчкано слънце и вдигна палец, когато той й върна телефона.

Еди излезе на улицата. Таксито пристигна. Болката го прониза, докато се наместваше на задната седалка.

Каза на шофьора името на своята улица, само че четири номера по-напред.

След петнайсет минути таксито стигна квартала му, подмина неговия вход. Еди се опита да види дали нещо е различно. Дали Томи не е изпратил някого на пост.

Беше направил точно това. Паркирано волво, едно ченге четеше вестник зад волана.

— Продължете още малко напред, завийте надясно ей там — помоли Еди.

Шофьорът зави. Таксито спря зад сградата. Еди плати с откраднатите пари.

Мирис на люляк и дива череша, вкус на кръв в устата, висока температура, която изгаряше тялото му, докато Еди вървеше към прозореца на мазето, което се намираше до пералнята. Той изрита стъклото, разчисти парчетата с обувка. Но не успя да махне всички. Докато се опитваше да се вмъкне вътре, си разряза рамото, скъса си ризата, още кръв… Закатери се по стълбите. Силите му бяха на привършване. Парче шперплат, заковано върху остатъците от вратата, ограничителна лента. Той ги махна, влезе, закуца по коридора. Техническите лица от полицията си бяха свършили работата в хола. Останките на Мани ги нямаше…

Еди отиде в спалнята.

Паспортът в кутията за обувки на най-горната лавица в гардероба… Нова риза, нови джинси. Събличането беше трудно, обличането още по-трудно. Той извади храна от хладилника, намери сок в кутия и тиксо в най-горното чекмедже. Залепи колкото можа спукания гипс на ръката си… Отиде в антрето. В якето, което висеше на закачалката, беше оставил портфейла си. Тук трябваше да спре. Капките сила, които държаха Еди през последния час, пресъхнаха. Слаб, физически и психически, на границата на колапса. Не му оставаше нищо, на което да се облегне. Свлече се на пода, краката му се подвиха под него. Светът се въртеше. Той повърна. Искаше просто да легне, да затвори очи… да умре.

Само че не можеше да умре, още не.

Няколко глътки сок. Още хапчета. Напъна се и се изправи на крака. Стисна якето под мишница и излезе от апартамента. Слезе в избата, издърпа табуретка под счупения прозорец. Еди успя да се измъкне навън. Счупената ръка го измъчваше.

Пред него — рядка брезова горичка с трийсетина дървета. Няколко несигурни крачки дотам. Еди се наметна с якето и седна на земята. Дъвчеше болкоуспокоителни без ни най-малък ефект. Започваше да се здрачава. Фериботът трябваше да пристигне в десет часа утре сутрин. Самолетът на Еди излиташе в шест и половина. Имаше време да поспи четири-пет часа. Красивите черно-бели брези, които растяха в кръг около него, му шепнеха, че ще го пазят, докато спи. Малките листенца, изпълнени с хлорофил, оцветяваха всичко. Излезе слаб ветрец, листата се размърдаха, зашумоляха приятно. Говореха му. Всичко беше красиво, осъзна Еди. Всичко. Не съществуваше нищо, което да не е. Това щеше да му липсва, когато умреше.

Очите му се затвориха. Дори не беше съзнавал колко е изтощен.

Всичко стана черно.

Две неща. Еди и Софи…

Първо Еди.

Томи беше събрал работна група. Целта беше да спасят колегата Еди Буман, преследван от мръсниците, които го бяха измъчвали и се бяха опитали да го убият. Групата кимаше, докато Томи ръсеше лъжите.

— Защо е избягал? Нали го пазехме? — въздъхна Ленартсон.

Томи беше поставил Ленартсон за шеф на групата. Така нямаше да свършат никаква работа.

— Не знам, Ленартсон. Може би изнудване?

— Боже — прошепна идиотът Ленартсон.

Колегите около масата цъкаха с език.

— Важното сега е да спасим Еди — започна Томи, но Ленартсон го прекъсна, застана отпред; косата му беше рядка и разрошена.

— Наш колега е в беда — заговори той високопарно. Изнесе вълнуваща реч пред колегите си. Беше полицейски вариант на I have a dream…