Александр Содерберг - Добрият вълк

— Пазаря се — заяви Ралф.

Хектор поклати глава:

— Не е вярно.

Дълго мълчание.

— Ще получиш каквото поиска — проговори накрая Ралф. — Но това ще означава, че сме квит… Зачеркваме всичко. Нулираме историята. Станалото станало. Няма да търсиш отмъщение срещу мен или сина ми. Това е уговорката.

Хектор до последно беше кроил планове как ще убие Ралф Ханке. Ще намери сгоден момент, ще го застреля в главата, ще се изпикае върху трупа, ще го зарови…

— Хектор?

Той се пробуди от размислите.

— Трябва да знам, че ще удържиш на думата си — продължи Ралф. — Иначе в Колумбия всичко ще отиде по дяволите и всички до един ще умрем…

Хектор се вгледа в мъжа срещу себе си.

— Какво не разбирам?

За момент Ралф се загледа в празното пространство.

— Рак — каза той безизразно. — На костите. Остават ми няколко месеца.

Хектор се вторачи в очите на Ралф, сякаш за да надзърне в душата му.

Ралф издърпа едно чекмедже на бюрото, извади наръч листове.

— Виждам, че се съмняваш в думите ми. Но всичко е тук — рече той. — Рентгенови снимки, биопсия… всичко. Може да се обадиш на лекарите ми, те ще потвърдят.

Хектор поглади брадичката си.

— Хубаво — продума несъзнателно.

Хубаво , че Ралф Ханке ще умре бавно и мъчително? Или хубаво , че Хектор най-после разбра защо Ралф Ханке действа по този начин? Може би нещо средно между двете.

— Нека хората ти бъдат готови да напуснат яхтата утре сутрин — нареди Ралф. — Ще идем до летището на Хелзинки с хеликоптера. Там ни чакат два мои самолета. Летим до Перейра в Колумбия, нанасяме удара, разделяме се по живо по здраво.

Хектор се изправи.

— Какво казват лекарите? — попита.

— Моля?

— Колко време ти дават?

Ралф отклони очи от тези на Хектор, сложи длани на бюрото.

— Не могат да кажат с точност…

— Но?

Ралф вдигна поглед.

— Шест до осем месеца.

— Окей — кимна Хектор. — И от мен ще получиш осем месеца… Ако след тях си още жив, ще те намеря и ще те убия.

Хектор излезе от стаята.

Лешек се беше обадил.

— Отивайте в Колумбия, ние ще стигнем по друг начин.

— Къде сте? — подпита го Арон, но Лешек затвори.

Арон обиден, наранен, предаден, изоставен… измамен.

— Къде са? — попита Леви.

— Нямам представа.

— Как са се махнали оттук?

— Нямам представа.

— Какво ще правим?

— Ще се подготвим за битка — заяви Арон.

Леви стана, отиде в банята, върна се с ножица и самобръсначка. Арон седеше до малката, закрепена към стената масичка и гледаше в огледалото. Леви застана зад него. Беше нощ, през люка Балтийско море изглеждаше тъмно и дълбоко. Леви се зае бавно да реже косата на Арон. Кичурите падаха на пода. Това беше ритуал, който бяха извършвали безброй пъти преди битка. По този начин излизаха от себе си. Плавните движения на Леви успокоиха Арон. Бяха меки и нежни, станаха приятни, когато Леви започна да го бръсне. Бавно и внимателно. Държеше Арон за врата с голямата си топла ръка. Когато приключи, го хвана изотзад, наведе се към главата му. Беше прегръдка. Близост, топлота и нещо, което просто направиха, тук и сега. Нещо, което никога не получаваха от никого другиго. Но тук, пред лицето на смъртта, можеха да оставят всичко, поне за малко. Да срещнат другата страна на живота, нежната, уязвимата, крехката…

Полетът до финландската столица беше същински кошмар за Еди. От хапчетата нямаше ефект, състоянието му плавно се влошаваше.

Някак трябваше да мине през летището, митницата и изхода. С малки крачки, за да не се олюлява. Хората го отбягваха. Намерението му беше да хване такси до пристанището и да чака ферибота, да чака Каролине… В най-добрия случай да повика полицията още там.

Силите му изтичаха. Еди спря, облегна се на една колона. Часовникът на китката му показваше, че разполага с по-малко от половин час.

Закован за пода диван на безлюден изход на летището му предложи временна почивка. Еди не смееше да легне, за да не заспи. Но поне можеше да поседне, леко приведен напред, да си възстанови силите.

Плосък асфалтиран свят зад панорамния прозорец. Пътнически самолети излитаха от пистите. По-нататък — няколко частни, спрели пред по-малък терминал. Два еднакви, една и съща маркировка на опашката, отворени врати, поставени стълби. Няколко души влизаха и излизаха, натоварени с багаж.

Еди гледаше. Събираше енергия да се изправи и да тръгне… Искаше да легне, само за малко…