Александр Содерберг - Добрият вълк

— И аз ти благодаря.

Той погледна към мрака навън. Личеше, че иска да каже нещо. Но се отказа. Постояха заедно в мълчание.

Чакълът хрущеше под гумите. Томи спря плавно колата пред тухлената къща на Шерщин Андершон.

Вътре още светеше. Погледна през бинокъла. Видя хомосексуалния й съпруг, Якоб, в кухнята. Носеше шарена престилка, бършеше плота и разтребваше.

Томи се остави на подтика да го извърши, нищо друго не го интересуваше, не мислеше за последствията. Само тунелно зрение, което не пропускаше нищо друго освен целта — да възстанови равновесието, да поправи нещата… Да си възвърне уважението, да се изкачи в йерархията.

Лампата в кухнята угасна.

След половин час Томи се вмъкна през вратата на избата.

Териерът се разлая, когато Томи се запрокрадва нагоре по стълбите. Той отвори вратата предпазливо, хвана кучето за врата, пъхна го под мишница, дръпна с всичка сила. Псето изквича, нещо изпука. Томи пусна трупа на кухненския под.

Радио на перваза, едва се чуваше. Бяха пуснали Бетовен… или Моцарт… или Бах. Томи не знаеше, но мелодията беше известна. Децата я свиреха на пиано.

Той стоеше неподвижно, ослушваше се. Нищо освен музиката. Томи тръгна към стълбището, но в този момент откъм горния етаж се чуха меки стъпки.

— Баубау!

Беше мъжът, Якоб. Гласът — мил и мек, също като пантофите, които слизаха по стълбите.

Томи отстъпи назад към кухнята. До печката висеше чугунен тиган. Томи внимателно го свали от куката. Беше по-тежък, отколкото очакваше.

— Маминка те вика в леглото. — Якоб говореше на мъртвия териер като на бебе.

Якоб се появи иззад ъгъла, вцепени се, като видя, че стои на половин метър от Томи. В първия момент мозъкът му не направи връзката. Един поглед към Томи, тигана в ръката му, мъртвия Баубау на пода. И тогава направи връзката. Якоб Андершон нададе неистов писък.

— Не — викаше с детински страх в гласа, тънък, умолителен и отчаян.

Направи нестабилна крачка назад. Но тиганът вече падаше. Томи замахна като с тенис ракета. Якоб повърна от страх и в същия момент чугунът се стовари върху черепа му с груб, глух и нискочестотен, но звънлив звук, който продължи и след като Якоб рухна на кухненския под по халат, пижама и карирани пантофи, които паднаха от краката му.

— Якоб? Какво става?

Носовият й заповеден глас откъм горния етаж.

Класическата музика продължаваше по радиото. Томи затананика мелодията и затропа нагоре по стълбите в такт с нея.

— Якоб?!

Томи повиши глас. Тържествена музика…

— Якоб! — Тя вече крещеше, страхът в гласа й беше ясно доловим. Той забърза крачка, ускори и мелодията.

Шерщин Андершон лежеше в едната половина на двойното легло, очилата на носа, завивката до брадичката. Томи пристъпи решително в стаята й, като тананикаше високо. Тя нямаше накъде да бяга. Той отметна завивката и легна върху нея с цялата си тежест. Едната ръка около гърлото й. Тананикаше близо до лицето й, надигна се леко, хвана гащите й под нощницата, разкъса ги.

— Моля те, Томи — примоли се тя със задавен глас.

Томи тананикаше все по-силно, вече без мелодия, само груби звуци в една и съща тоналност. Разкопча си джинсите с една ръка.

Шерщин се помъчи да се отвърне от него, от мириса му, от дъха му. Той чувстваше страха й; вонеше на страх. Това го опияни.

Томи си смъкна ципа.

— Сега — прошепна в ухото й, — сега, госпожо Андершон… ще мълчиш и ще…

Само че нещо не беше както трябва… Томи разбра, че му е мек. Напълно безжизнен. Обля го фонтан от объркване. Всичко спря, просто умря. Не знаеше какво да прави, къде да се дене. Всичко изчезна… Цялата сила… целият гняв, цялото желание да доминира. Действителността го ослепи. Лежеше върху прокурорката… тя беше колежка, далечна позната… Какво, мамка му, правеше тук, в леглото й?

Ръката му още държеше гърлото й, но хватката беше отслабена. Тя сякаш усети колебанието му.

— Томи, наранил ли си Якоб?

— Да — отговори той безизразно.

— Защо?

Томи нямаше отговор.

— Жив ли е?

— Да… мисля.

— А кучето ми?

— Мъртво е — промърмори Томи.

— Защо, Томи? — гласът й потрепери.

Томи беше изтощен, усети как бузите му увисват. Втренчи се в очите й в опит да види някакво отражение. Не откри нищо, стисна гърлото й по-силно.

— Не знам…

Тя изхлипа.

— Можеш просто да станеш и да си отидеш — зауговаря го.

Той не я чу.

— Защо никой не ме слуша? — попита той пресипнало.