Александр Содерберг - Добрият вълк

— Можеш да си вървиш, Томи — прошепна тя.

— Какво не разбирам, Шерщин? Какво пропускам? — тонът му беше умолителен.

— Искам само да сляза при съпруга си.

Томи не схвана.

— Ама той нали е обратен? За какво ти е да ходиш при него?

— Просто ме остави да отида… моля те, Томи.

Той я притисна силно. Взря се, видя ужаса в очите й. Тя изскимтя. Вцепенена, уплашена, извърна поглед… Томи не пускаше. Тя издиша. Опита се да се отскубне, да се бори. Но беше слаба, той стискаше ръцете й. Лицето на Шерщин взе да посинява, тук-там беше почти черно. Нов опит за съпротива. Инстинктивно. Последни сили. Той пусна ръцете й, надигна се над нея, след това натисна гърлото й с цялата си тежест. Изръмжа тихо, когато вложи цялата си сила, за да отнеме живота й; мразеше това, което правеше; обичаше това, което правеше.

Тя се мъчеше да го удари, безуспешно. Устните й помръдваха… Томи стисна с все сила.

Бързи стъпки на боси крака зад него. За миг зърна Якоб с кухненски нож. Рев — смесица от страх и ярост — от устата на Якоб, когато заби ножа в рамото на Томи.

Томи изпищя от болка, пусна Шерщин. Якоб замахна да го намушка отново, но Томи се претърколи от леглото. Първият удар беше разрязал нещо. Якоб приближаваше, Томи се предпази с ръка. Получи удар в предмишницата, изправи се на крака, побягна превит от стаята, целта беше да слезе в кухнята да вземе нож. После щеше да се върне горе и да убие и двамата, пък каквото ще да става…

Вратата на спалнята се затръшна зад него, изщрака ключалка. Томи спря, обърна се, блъсна вратата. Заключено. Засили се. Оказа се твърде масивна. Не знаеше какво да прави. Чувстваше се глупаво…

Сигурно в момента звъняха в полицията…

Томи се смъкна по стълбите. Педалът Якоб беше закрил трупа на кучето с кухненска кърпа. Томи я издърпа, излезе в мрака, качи се на колата, пъхна кърпата под блузата си и притисна раната на рамото. Не беше сериозна, но кървеше обилно. Също и тази на ръката.

Томи потегли на юг към Нюшьопинг и летище „Скавста“. То беше от онези жалки малки летища с нискотарифни компании, на които никой не обръща внимание.

Той показа фалшивия албански паспорт; след това се спотайваше, докато не се качи на късен полет за Станстед край Лондон.

Седалката беше тясна и от материя, която запарваше. Нощта беше тъмна. Той беше тотално прецакан. Но и преди беше попадал в подобно положение, неведнъж — абсолютно прецакан.

Поднесоха кафето. Той махна на стюардесата, вдигна два пръста.

— Уиски — прошепна.

Донесоха му миниатюрните шишенца. Плати в брой. Излезе по-скъпо от билета за самолета.

При отварянето на всяка една бутилка се чуваше приятно изпукване като от прекършване на суха клонка. Той ги изля едновременно с две ръце в пластмасовата чаша. Цветът беше смесица от златно и кафяво. Golden Brown… Имаше една песен с това заглавие. Той вдигна чашата, течността беше плътна и красива. Устата му се напълни със слюнка… Подуши питието. В съзнанието му изплуваха асоциации. Не можеше да различи някоя отделна… Но всички напираха. Томи отпи. Първата глътка беше като на бебе, жадно за кърма. Втората беше различна. Третата и четвъртата не бяха нищо. Поиска още четири шишенца. Пи бързо.

Опиянението… Мамка му, как му беше липсвало. Топлото, познато опиянение, което капсулираше всичко и озаряваше живота, продължи четири минути. После приключи. Томи напразно се мъчеше да пие с наслада, но не се получи.

Всичко се превърна в едно празно и безжизнено нищо.

Самолетът кацна в едно пусто поле южно от град Перейра в западна Колумбия. Машината спря рязко, вратата се отвори, малката стълбичка се спусна. Слънце, суша, прах и тежка трептяща горещина посрещнаха Лотар и Йенс при слизането. Полето беше оградено. Прозорците на ниската контролна кула бяха разбити. От цепнатини в асфалта стърчаха туфи трева. Оградата около летището беше полегнала на няколко места.

До един автомобил ги чакаха двама мъже, въоръжени, с тридневни бради, дъвчеха листа кока. Единият носеше слънчеви очила, другият беше сресал старателно дългата си коса. Явно бяха суетни. Йенс и Лотар не ги и погледнаха.

— Само си дръжте езика зад зъбите — беше поздравът на мъжа с очилата.

Потеглиха.

— Мразя това място — въздъхна Лотар, загледан през прозореца.

— И аз — съгласи се Йенс.

— Без приказки отзад — обади се мъжът на предната седалка и насочи пистолета към Йенс. Йенс бутна цевта встрани.