Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди огледа земята наоколо, веднага видя в коя посока са тръгнали през гората — почти невидима пътека от отъпкана растителност. Еди пое след тях. Зрението му се влошаваше. Губеше равновесие, пулсът се ускори…

Краката вече не го държаха. Еди рухна. Просна се по лице на земята. Загуби съзнание.

Стопанството беше изолирано, провинциално, рустикално, спартанско. Скрито в джунглата. Бяха въвели Софи и Каролине в къщата, прекараха ги през няколко стаи до едно стълбище. Тя забеляза, че почти няма мебели; в една стая по стените висяха карти, в редица бяха наредени тъмнозелени военни шкафове за муниции. Над тях бяха окачени модерни бързострелни оръжия.

Заключиха ги на горния етаж в стая с решетки на прозореца, дървена маса в средата и столове около нея. Друго нямаше.

Останаха прави, облегнати на стената, делеше ги един ъгъл.

Каролине Берйер беше пребледняла.

Шумове от долния етаж, гласове, стъпки.

— Какво ще правят? — попита Каролине.

— Ще нападнат Игнасио Рамирес.

— И след това?

— Зависи кой победи.

— Няма да оживеем, нали? — Мъчеше се да звучи спокойно и професионално, не смееше да се отдаде на страха.

— Всичко ще се оправи — отговори Софи автоматично.

— Кое ще се оправи? — Каролине изгледа Софи.

— Удаде ли ти се шанс, бягай оттук. Просто тичай — прошепна Софи.

— Ами ти?

Софи поклати глава.

— Синът ми пътува насам. Ще го чакам.

— Не съм такава — промълви Каролине.

— Каква?

— Винаги съм вярвала, че съм силна, самостоятелна… смела… Но ако се удаде случай, както казваш. Няма да избягам.

— Защо?

— Защото не смея. Не съм човекът, за когото се мислех. Не знам какво ще правя.

Каролине легна на пода, на една страна. Софи също. Лежаха и се гледаха.

— Искам Еди Буман да оживее, искам да го видя отново.

— Разкажи ми за него.

Каролине не отместваше очи от Софи. Почти невиждащи, докато мислеше за Еди.

— Отначало не можех да го разбера… Несигурен, нерешителен, макар и зад маска на самоувереност. Плашеше ме.

Тя помисли, продължи:

— Но след това видях, че като че ли иска да се промени, да постъпи правилно… да стане по-добър.

— И тогава се намеси Томи Янсон?

— Да, тогава се намеси Томи Янсон — повтори тя тихо.

Вслушаха се в тишината, която беше обгърнала къщата. Мракът навън беше непрогледен.

— Има ли някого в живота ти? — попита Каролине.

— Нямам време за това.

— Това не е отговор.

— Не мога да си позволя…

— И това не е отговор — настоя Каролине.

Софи се усмихна.

— Да, в живота ми има мъж.

— Как се казва?

— Казва се Йенс и никога не се предава.

— Ти искаш ли го?

— Не, в никакъв случай.

В старата къща се чуваше пукане.

— Ще се спасиш, Каролине — увери я Софи. — Всичко ще се оправи. Не се страхувай.

— Ще умрем — прошепна Каролине.

Софи не отговори, приближи се, хвана Каролине за ръката и я стисна леко. Лежаха дълго така, напълно изтощени; по някое време тъмната нощ ги приспа.

Все още беше тъмно, когато ги събуди някакъв звук. Силни гласове викаха кратки изречения. Движение под тях.

Софи застана до прозореца, погледна навън през решетките. Хората на Ханке се суетяха долу. Въоръжени до зъби, се качваха в автомобилите на двора. Хектор, Соня и Лешек се появиха, за тях имаше отделна кола. Двигателите забръмчаха, вратите се затвориха, фаровете осветиха джунглата и пътя от засъхнала кал. Всички изчезнаха. Настъпи тишина. Тя се опитваше да разбере.

Вратата на стаята се отвори. Двама от хората на Ханке влязоха, хванаха грубо Софи и Каролине и ги помъкнаха към двора, където чакаше кола. Блъснаха ги на задната седалка, колата потегли.

Софи се огледа. Никъде не се виждаше жив човек.

— Къде ни водят? — прошепна Каролине.

Софи не знаеше, но имаше чувство, че е в много лоша посока.

Слънцето грееше на изток. Йенс и Лотар се движеха бавно и предпазливо през гъстия влажен храсталак. Имението на Игнасио се намираше на седемстотин метра от тях долу в долината. Смятаха да се приближат и да намерят скривалище, откъдето да виждат какво става.

Лотар първи видя тялото. Труп на мъж двайсет метра под тях, по корем, явно оставен както е бил убит. Йенс даде знак да спрат. Приклекнаха, ослушаха се, затърсиха други хора наблизо. Беше тихо и спокойно. Изправиха се и отидоха при тялото. Йенс извади пистолета и заръча на Лотар да го провери.

Лотар приседна до мъжа, ослуша се, провери за пулс.

— Жив е — прошепна.

— Дай да го обърнем.