Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди се кри в тоалетната до последното повикване на пътниците, след което се качи на самолета А340 последен от всички и зави наляво. Нямаше следа от Арон. Намери мястото си, предаде се пред болката и потъна в черен сън без сънища през цялото пътуване до Южна Америка.

В частния самолет имаше четиринайсет места. Майлс и Сана лежаха на кушетки най-отпред, най-близо до пилотите. За тях се грижеха лекар и медицинска сестра.

Алберт заспа веднага, събуди се, когато кацнаха на „Брома“ край Стокхолм. Погледна през малкия прозорец.

У дома… Стокхолм, Швеция… Но само за малко.

Вратата се отвори, Лотар и Йенс се качиха. Спряха до Майлс и Сана, които бяха упоени, Йенс размени няколко думи с лекаря. След това продължиха назад. Михаил се беше изправил, поздрави ги с ръкостискане. Йенс си проправи път покрай Михаил, наведе се и прегърна Алберт.

Изведнъж Лотар се озова пред него.

— Здравей, Лотар — продума Алберт.

— Здравей, Алберт — кимна Лотар.

Никога не се бяха виждали, но преди половин година живееха близо един до друг като затворници на Ралф Ханке в Мюнхен, разделяше ги само една стена и разговаряха през вентилационната шахта.

Лотар седна срещу него.

Спогледаха се. Самолетът потегли.

— През цялото време знаех, че си ти — проговори Лотар.

— Какво?

— Ти направи всичко, за да ме спасиш… да ни спасиш.

— Не бях само аз — поправи го Алберт. — Михаил… Майлс и Сана… мама. Аз не съм направил нищо особено.

Алберт облегна глава на дланта си, загледа се в празното пространство. Насилена усмивка. Плачът напираше, но щеше да е странно да заплаче пред Лотар. Алберт успя да сдържи сълзите. Лотар също; не знаеше какво да прави.

Йенс и Михаил седнаха до тях. Самолетът набираше скорост, засили се по пистата, отдели се от земята и се насочи право нагоре, в небето, направи завой.

— Окей — започна Йенс. — Не знаем къде отиваме, не знаем какво става… но важното е, че сме заедно, всички. — Той се усмихна леко.

Машината се издигаше все по-високо.

Един мъж дойде от кокпита. Висок, с брада, бежови дрехи, застана на пътеката.

— Слушайте — каза на английски с немски акцент. — Връщаме се на юг, там всички слизат. Освен теб. — Мъжът посочи Лотар с дебелия си показалец.

Алберт сведе очи. Доброто настроение беше продължило кратко.

— Не това беше решено — възпротиви се Йенс.

— Сори — каза германецът и се обърна към кокпита.

— Аз отивам с него — извика Йенс.

Мъжът се завъртя.

— Никой няма да ходи с него.

— Отивам с него — повтори Йенс. — Обади се на шефа си и му го кажи.

— Иначе? — ухили се мъжът.

— Иначе двамата с Михаил ще ти видим сметката, също и на приятелчето ти, когато самолетът кацне.

Мъжът изгледа Йенс, после Михаил, скри се в кокпита и затвори вратата.

Алберт искаше да каже нещо, но нямаше какво, затова останаха в потиснато мълчание, всеки сам с безпомощността си.

Но в мрака се появи светлинка, когато по някакъв необясним начин Йенс наложи волята си.

На летището в Мюнхен три часа по-късно изведоха всички без Йенс и Лотар. Стана бързо, нямаше време за губене, едва смогнаха да се сбогуват.

Алберт и Михаил бяха отведени до чакащ автомобил. Преди да потеглят, Алберт видя как качват Майлс и Сана на линейка.

Синьо-черно небе навън, зад ледените кристали по малкото прозорче. В самолета се чуваше свистене. Бяха високо в небето, имаха чувство, че са едва ли не на ръба на атмосферата, летяха през разреден въздух, който понякога дори не успяваше да носи самолета. Тогава губеха почва под краката си, пропадаха надолу, отскачаха от невидими вълни, биваха изблъскани от струйните течения, от време на време се килваха. Вътрешностите на Софи бяха в същото състояние.

Пред нея, през няколко седалки, седеше Каролине. Щеше да пострада. Нямаше с какво да се пазари. Журналистка, която по някакъв начин беше научила всичко, в един самолет с Хектор Гусман и Ралф Ханке. Каролине вдигна очи, срещна погледа на Софи. Усмихна ли се? Да, леко… Дружелюбна усмивка, може би леко изкуствена. Но все пак в нея се долавяше топлота.

Софи затвори очи. Отказа се да контролира каквото и да било, дори не си направи труда да се уплаши, когато самолетът пак попадна в турбуленция.

Кожената седалка срещу нея изпука. Тя отвори очи, Хектор беше седнал срещу нея.

— Току-що получих информация, че са взели Лотар; Алберт и останалите са на път към Колумбия. Благодаря ти, Софи.