Александр Содерберг - Добрият вълк

— Сана… не!

Но тя вече беше затворила.

След половин минута дотича по стълбите. Весела както винаги.

— Времето е толкова хубаво — каза на Майлс и задържа вратата, докато той изваждаше количката с Алберт. Михаил дойде с колата.

— Защо с кола? — попита Алберт.

Майлс го вдигна от инвалидния стол и му помогна да се настани на предната седалка.

— Майка ти се обади снощи, някой се е свързал с нея.

— Кой някой?

Майлс и Сана се качиха отзад.

— Полицай, доколкото разбирам.

Михаил потегли.

— Какво е искал?

— Предупредил я — отвърна Майлс.

— За какво?

— Не станало ясно, говорел с недомлъвки. Но ние все пак трябва да внимаваме.

— За какво я е предупредил, Майлс? — Алберт се беше обърнал назад.

— Че майка ти и аз не бивало да сме на едно и също място. Е, не сме, така че няма какво да го мислим…

— Но въпреки това го мислиш, нали?

— Стига си любопитствал, Алберт — усмихна се Сана.

— Ами любопитен съм си — сви рамене той. — Какво те тревожи?

Пътуваха нагоре по склона, гумите подскачаха по калдъръма.

— Не се тревожа. Поне не сериозно. Просто излизаме на ежедневната си разходка, Алберт, нали така?

— Да, с кола — отвърна той.

Сана се засмя, Майлс се усмихна.

— Михаил ще ни закара до парка… Ако положението беше сериозно, щяхме да си останем вкъщи.

Колата спря край парка „Петрин“.

— Да дойда ли с вас? — попита Михаил.

Майлс поклати глава.

— Не, помогни ми да изкарам Алберт, ще направим едно кръгче и се връщаме.

— Въоръжен ли си? — попита Михаил.

— Винаги — отговори Майлс.

Майлс, Сана и Алберт се разхождаха из парка „Петрин“. Хълмът се издигаше нависоко и разкриваше гледка над цяла Прага. Обсерваторията „Щефаник“ в далечината. Насочиха се натам.

— Какво смятате, че ще стане? — попита Алберт.

— В момента тя дава показания. След това веднага ще ни се обади да каже как е минало — успокои го Сана.

— И после какво ще правим? — поиска да знае Алберт.

— Зависи — отвърна Майлс.

— Ти как смяташ?

— Смятам, че ще се приберем у дома — отговори Майлс.

— И край?

Майлс буташе количката на Алберт по асфалтираната алея, която се виеше през парка. Сана се държеше за другата ръка на Майлс и както винаги, леко се подпираше на него.

— Може би — промърмори Майлс умислено.

— Струва ми се странно — промълви Алберт.

— В смисъл? — попита Сана.

— Звучи невероятно.

— Но ако стане — продължи тя, — какво смяташ да правиш?

Алберт се замисли дълбоко.

— Ще ида да видя баба и Том. Ще пием чай в кухнята и ще играем карти…

Той помисли още малко и продължи:

— След това ще отида в града, ще бъда сам, ще бъда себе си, без вас двамата, Михаил или мама. Ще правя каквото искам. Като се уморя, ще се обадя на Анна.

Майлс и Алберт си бяха говорили за Анна в началото на престоя в Прага. След това Алберт престана. Не я споменаваше. Майлс го разбираше. Алберт нямаше контакт с никого. Нямаше смисъл да поддържа живо нещо невъзможно, само би се измъчвал.

— Какво ще кажеш на Анна? — обади се Сана.

— Ще й кажа, че вече съм вкъщи, ще я питам дали има ново гадже.

Бяха забавили крачка, Сана вървеше близо до Майлс, почти беше облегнала глава на рамото му, държеше го с две ръце.

— И ако има? — попита Майлс.

— Ще й кажа чао и ще затворя.

— А ако няма? — усмихна се Сана.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще й се извиня, че не съм се обаждал толкова време, и ще предложа да се видим.

— Тя какво ще отговори? — попитаха двамата почти в един глас.

Алберт пак замълча, този път по-дълго.

— Ще каже да, нека се видим.

— Сигурен ли си? — засмя се Майлс.

Алберт кимна.

— Yes , напълно.

— Звучи добре — окуражи го Майлс.

Вървяха близо до дърветата, за да не ги огрява слънцето. Майлс почувства нещо, обърна се, бързо огледа парка.

— Какво има? — притесни се Сана.

— Нищо — сви рамене Майлс.

— Ами вие? — попита Алберт след малко.

Майлс се отърси от чувството.

— Общо взето, същото — отвърна.

— Тоест?

— Ще обядваме в града — каза Сана. — Ще се разхождаме из Юргорден, ще пътуваме с автобус, ще ходим на кафе… ще зяпаме минувачите…

— А после? По-нататък? — настоя Алберт.

Пак същото чувство. Майлс се заозърта. Нямаше никого.

Сана внимателно стисна ръката му.

— Успокой се — прошепна му.

Той я послуша, погледна я и каза:

— По-нататък? Да, Сана? Какво ще правим по-нататък?

— Ще си родим бебе — заяви тя.

— Да — усмихна се Майлс.