Александр Содерберг - Добрият вълк

Каролине седна пред компютъра, потърси Пия Ландгрен, не намери нищо. Разшири търсенето, използва всички възможни канали, отново. Нито следа от Пия Ландгрен.

Каролине беше уморена. Физически, душевно… уморена. Реши за малко да остави всичко… погледът й се разфокусира, съзнанието й мина в стендбай режим.

Защо е бил тук?

Въпросът дойде от само себе си. Досега не си го беше задавала. Защо Хектор Гусман е бил в Швеция? Вероятно защото някъде другаде са го издирвали. Но преди това? Той е живял тук, в Стокхолм, в продължение на години. Защо? Дали Пия Ландгрен не е била негова съпруга, приятелка? Сестра?… Майка?

Тя с изненада установи, че е захапала флумастера.

Приятелка? , надраска на едно листче.

Каролине извади цялата информация, която имаше за Гусман, колкото и оскъдна да беше тя. Не откри нищо… Разшири търсенето още повече.

Испания… Там трябваше да провери. Познаваше един човек там…

Каролине издърпа чекмеджето на бюрото и извади кутията, в която държеше визитни картички. Доста над триста броя. Спомни си жената, с която се запозна на една конференция преди пет години. Онази от Мадрид, журналистката от „Ел Паис“…

Каролине започна да търси из визитните картички. Накрая я намери. Клаудия…

Каролине написа имейл. Припомни на Клаудия коя е, къде се бяха запознали, обясни, че се нуждае от извлечение от испанския регистър за Хектор Гусман, роден в Малага или Марбея, в момента около четиридесетгодишен, знаеше само това. И бързаше.

Позвъни на фотографа, който бдеше над Еди.

— Състоянието му е непроменено, така каза докторът. Тук съм. Пазя го — успокои я Рей.

Сънените й колеги започнаха да пристигат в редакцията.

Софи стоеше пред огледалото в банята и се молеше на Господ. След това прегърна Лотар в антрето. Йенс дойде при нея.

— Къде ще ходиш? — пошегува се той.

Тя се усмихна безрадостно, той също. Усмивките им бързо помръкнаха. Той я прегърна.

— Ще те чакаме тук. Направи каквото трябва и си ела.

Главата й на гърдите му. Чу бавното биене на сърцето му. Искаше да остане така, да не ходи никъде.

Петнайсет минути по-късно седеше на задната седалка в едно такси. Тумас, адвокатът, беше до нея. Той приказваше нещо, тя не го слушаше. Сърцето й биеше бързо, беше й зле. Пътуването до съда беше мъчение. Стокхолм не приличаше на себе си, градът й се виждаше мрачен и заплашителен. Тя искаше да избяга. Всичко наоколо представляваше суров, сив страх.

Тумас съобщи в приемната, че са пристигнали. Един пазач им посочи пътя към стаята за свидетелите, където щеше да седи тя. Отдалечена стая в пуст коридор, табло с микрофон на вратата. Звукоизолирана и тясна, всичко облицовано с брезово дърво. Маса в средата с монтиран микрофон. Кана с вода и чаша.

— Получихте каквото искахте — отбеляза Тумас.

— Не го чувствам така — промърмори тя.

— Всичко това е крайно необичайно — продължи Тумас. — Вие успяхте да ги накарате да играят по вашите правила. Впечатлен съм. Дори има устройство за промяна на гласа…

Той посочи някаква джаджа на микрофона.

Тя не отговори.

— Някой ден искам да чуя цялата ви история — погледна я той.

Тя искаше да изпълни желанието му, той й желаеше доброто, но нямаше как.

Часовникът над вратата приближаваше уречения час.

— Какво ще правите после, след като това приключи? — попита той.

— Ще се махна оттук.

Той имаше вид, че иска да продължи с въпросите, но беше наясно, че няма да получи отговорите, които желае.

— Тогава ви желая късмет, Софи Бринкман — заяви Тумас и й подаде ръка.

— Благодаря — пое я тя.

Той излезе от стаята. Вратата се затвори. Софи седна на стола, сложи си слушалките. Чу тихо жужене и стъпки в съдебната зала. Хората чакаха.

Софи също чакаше. Питаше се какво ли прави Алберт.

Майлс завърза обувките на Алберт в антрето, изправи се и го погледна.

— You look smart — подхвърли.

— Хубав си, Алберт — додаде Сана, която се беше облегнала на рамката на вратата.

Винаги му говореха така. Вече дори не му ставаше неудобно.

Майлс си сложи слънчевите очила, шапката на „Ню Йорк Янкис“ и тънкото тъмносиньо яке, което криеше пистолета в кобура под мишницата му.

Асансьорът надолу до приземния етаж. Алберт трябваше да почака във вестибюла, докато Майлс провери улицата. Сана стоеше горе на кухненския прозорец и също следеше какво става навън.

Той й се обади по телефона.

— Чисто ли е? — попита.

— Чисто е — потвърди тя. — Чакай, Майлс, искам и аз да дойда.