Александр Содерберг - Добрият вълк

— Еди!!!

Парамедиците се спогледаха притеснено.

— Стига, мила — прошепна й жената. — Той си отиде…

Още един писък от гърлото на Каролине:

— Еди!!!

Стискаше китката му.

Още веднъж.

— Еди!!!

Гласните струни я заболяха.

— Стига толкова — намеси се мъжът, почти заповедно.

Той се наведе, понечи да я издърпа.

— Не ме пипай — изръмжа Каролине.

Той се отдръпна инстинктивно. Намек за топлина около китката на Еди. И леко, почти недоловимо движение.

— Ето! — провикна се Каролине. Обърна се към мъжа и жената. — Усетих го! Пипнете! — нареди им.

Жената изглеждаше все по-притеснена.

— Елате, ще ви помогнем — протегна тя ръка към Каролине.

— Проверете, казах!

Те не помръднаха.

— Проверете му пулса!

И двамата я гледаха съчувствено. Мъжът прошепна:

— Вече го направихме…

— Проверете пулса!

Те се спогледаха. Жената кимна леко. Той клекна неохотно, хвана Еди за китката, два пръста върху вената. Точно щеше да го пусне, когато изведнъж изражението му се промени, очите му се ококориха.

— Пулс! — почти изкрещя на колежката си.

Разбързаха се.

— Направете място — извика жената.

Извадиха цялото оборудване, започнаха отначало, работеха усилено. Пуснаха му ток. Невъзможното се случи.

Еди отвори очи, взираше се в тавана, напълно неподвижен. И после си пое дъх. Първобитен рев.

Колата на Томи летеше по магистралата към южните предградия. Той мислеше, тревожеше се, гризеше си ноктите.

Изражението на Хектор, когато му каза за свидетеля? Нещо беше прищракало, в очите беше запламтял огън, омраза може би… Но най-важното — Томи беше видял решение у Хектор. Томи го беше прочел в очите му. Беше получил онова, за което дойде. Насока, намек, нещо, за което да се подготви. Хектор щеше да убие свидетеля… щеше да убие Софи Бринкман.

Асансьорът до апартамента на Касандра. Хвърли няколко банкноти на леглото, плащаше се предварително. Нямаше време. Томи никога не свършваше. Смъкна си панталоните, Касандра понечи да каже нещо. Той вдигна ръка:

— Нито дума!

Обратно в колата. Томи караше към „Арланда“ в лявото платно, притесняваше шофьорите пред себе си, като раздразнено присветваше със синята лампа.

Паркира в гаража, изключи мобилния си телефон, остави го в жабката. Внимавай с дигиталните технологии.

Томи успя да хване последния полет до Прага. Отпусна глава на облегалката. Кафе? Да, благодаря… Уиски? Той си прочисти гърлото и преглътна… Не, благодаря.

Томи се опита да въздъхне. Вдиша треперливо наполовина, повече не можа.

Животът на Еди висеше на косъм.

Линейката си пробиваше път през стокхолмските задръствания. Каролине седеше отзад при него. Парамедиците го вързаха към всички машинарии, които им хрумнаха.

Каролине не отместваше поглед от дисплея на ЕКГ-то. Сърцето биеше слабо, безсилно, почти незабележимо. Тя очакваше права линия всеки миг, очакваше Еди да се предаде. Но той се държеше, с каква сила — тя не знаеше.

Еди Буман…

Каролине се изправи, подпираше се на тавана, с три крачки стигна до Еди. Хвана го за ръка. Вълните на дисплея станаха една идея по-високи, милиметър може би. Пак беше нещо…

На входа на спешното отделение ги чакаше болничният персонал. Хукнаха с носилката на Еди към операционната. Каролине остана сама. Излезе навън, спря се. Стоеше на тротоара, опитваше се да осъзнае на какво стана свидетел току-що. Чак не й се вярваше…

Но Еди беше жив… И в момента беше абсолютно безпомощен… Тя не можеше да се обади в полицията, беше изключено. Но той се нуждаеше от защита.

Рей беше фотограф, често работеха заедно. Нямаше близки, нямаше усложнения.

— Просто трябва да стоиш при него — обясни Каролине по телефона. — Да го пазиш. Ще си покажеш документите. Дръж се като журналист, не като фотограф. Бъди досаден, настъпателен, накарай полицаите и другите да схванат, че си журналист. Не напускай мястото си. А ако се наложи, гледай някой друг да го заеме…

— Какво точно става? — попита фотографът.

— Не можеш ли да го направиш, без да задаваш въпроси, Рей?

— Ами… хубаво.

Голямата сграда на болницата се извисяваше над нея. За момент не беше сигурна накъде да тръгне. Пак вятър, едновременно хладен и лятно топъл. Слънцето, което грееше, ароматите на лятото. Всичко би трябвало да е светло и приятно, а в действителност беше мрачно.

Бягай, казваше й едно гласче. И тя искаше да избяга, далеч от всичко това…

Само че не можеше.