Александр Содерберг - Добрият вълк

— Как?

— Не зная, Каролине, провери.

Пак вятър, по-скоро бриз, затопли кожата й.

— Какво да правя тогава? — попита тя.

— Ако мракът реагира?

— Да?

— Намираш изход и бягаш, колкото ти държат краката.

— А ако не можеш?

— Защо не?

— Защото чергата се е подпалила — обясни тя.

Мълчание в Прованс, после пак гласът на Хорас:

— Ако нещо се е подпалило, детето ми, викаш пожарната.

Тя стоеше насред тротоара. Вятърът, колите, емоциите, думите на баща й — всичко звучеше като един-единствен протяжен тон.

— Благодаря ти, татко — промърмори и затвори.

Вдигна очи към сградата на Еди.

Макар последното изречение на баща й да представляваше някаква метафора, за нея не беше така. Тя го прие буквално. Зад ъгъла имаше бензиностанция.

Запалителните течности стояха в отделен хладилник сред масла и перилни препарати. На касата продаваха запалки. Каролине плати в брой. Върна се при дома на Еди.

Позвъни на вратата, почука, извика през отвора за писма. Миризмата отвътре…

Всичко беше зло…

Тя напои вратата със запалителната течност. Запали я. Гореше красиво.

Каролине отново слезе долу, набра спешния номер на телефона си. Съобщи за пожар на адреса на Еди. След това застана на отсрещния тротоар и зачака.

Минутите течаха бавно, тя се ослушваше за сирени, не чуваше нищо. Картината как цялата сграда пламва, ставаше все по-ясна в съзнанието й. Как семейства изгарят живи…

Тя изтича горе. Огънят беше угаснал. Още бензин върху вратата, после запалката. Пак загоря.

В този момент чу далечните сирени. Приближаваха бързо. Каролине осъзна, че не може да се покаже точно сега. Качи се на горния етаж. Погледна надолу към улицата точно когато пожарната пристигна. Два камиона. Твърде големи, ревяха истерично, спряха рязко. Навън се изсипа тумба пожарникари. Иззад ъгъла със свистене на гуми се показа линейка. Каролине усети съмнение, съвестта я загриза. Всичко й се струваше ужасно нереално.

Чу как входната врата се отваря. Тежки стъпки се втурнаха нагоре по стълбите. Двама пожарникари веднага загасиха пожара и после разбиха с брадва вратата, за да се уверят, че нищо не тлее. Единият влезе в апартамента на Еди. Няколко пъти извика „ехо“.

Каролине слезе на долния етаж, приближи вратата на Еди.

— Боже господи! — чу ужасения глас на пожарникаря отвътре.

— Извикай парамедиците! — изкрещя той.

Другият пожарникар се втурна надолу.

— И се обади на полицията!

Каролине се хвърли през разбитата врата, прекоси жилището. Мирисът се усили, остър и задушаващ. Хол, който гледаше към вътрешния двор, тъмен, сумрачен, спуснати завеси и щори.

Тя се закова на място, вцепени се.

Върху дюшек насред стаята — Еди, нарязан, намушкан, кръв навсякъде, бледо тяло, бледо лице… сини устни, вързан с верига от тавана, мъртво животно, одрано в краката му…

Картината никога повече нямаше да се изличи от съзнанието й.

Цък, цък, цък — часовникът над вратата се движеше бавно.

Хектор чакаше в опърпания лекарски кабинет на ареста. Кушетка с хартиена покривка, заключени медицински шкафове, малка табуретка, маса. Само взимане на кръв и чао-чао.

Ключове в ключалката. Един надзирател отвори вратата и мъж в бели дрехи — вероятно медицинска сестра — влезе, понесъл табла от неръждаема стомана.

— Здравейте — поздрави го хладно.

— Здравейте — кимна Хектор.

— Ще ви взема кръв и ще премеря температурата.

— Защо?

— Не знам. Отворете си устата.

Сложи термометър в устата на Хектор.

След това служителят започна да подготвя спринцовки и епруветки върху металната табла.

— Гадна работа — проговори един глас.

Хектор се обърна към вратата. Там стоеше мъж. Пуловер с висока яка, тъмна коса, типично полицейски мустаци.

Мъжът пристъпи в стаята.

— Термометъра, искам да кажа — поясни той. — Но по-добре така, отколкото да ти го мушнат отзад.

Той се настани на табуретката и се ухили.

— Аз съм Томи. Харесва ли ти тук? — продължи.

Хектор не отговори. Сестрата извади термометъра от устата му.

— Предполагам, че колкото и на всички останали — отговори си сам Томи.

— А на тях харесва ли им? — попита Хектор.

— Никак.

— Спя добре, колкото и да е странно — промърмори Хектор.

— Тъй ли? — попита Томи. — Браво…

Пауза. Томи продължи:

— За испанец шведският ти е доста добър.

— Майка ми беше шведка.

— И моята — заяви Томи. — Светът е малък.