Александр Содерберг - Добрият вълк

— Еди! Тук ли си?

Тишина. Далечна миризма. Лоша миризма. Кисело, застояло. Припомни си, че при срещите им той винаги ухаеше хубаво. Обръщаше специално внимание. Беше много чист. Значи, апартаментът му не би трябвало да мирише така. Тя пусна капака на отвора. Той изтрещя.

Каролине заслиза по стълбите. Погледна часовника си. Ранна сутрин, телефонната централа сигурно вече беше отворила. Набра номера на полицейското управление.

— Търся Еди Буман.

Телефонистът защрака по клавиатура.

— Инспектор Буман е в болнични.

— Откога е в болнични?

— Не мога да ви отговоря.

— Просто погледнете на екрана.

— Гледам.

— Кога ще се върне на работа?

— И това не мога да ви кажа.

Каролине излезе на улицата, вдигна очи към фасадата, прецени кой трябва да е прозорецът на Еди.

— Благодаря за услужливостта — изсъска тя и затвори.

Еди, Еди, Еди, къде си се дянал?

Вятърът развя косата й, няколко косъма влязоха в устата. Тя ги отметна с пръст. Чувството, което я обхвана, беше силно. Това… не знаеше какво е, но беше лошо. Енергията беше тъмна. Усещаше нещо нередно… И някъде, дълбоко в емоциите й — смътно чувство, че някой я моли за помощ…

Каролине извади телефона от джоба на якето, погледна дисплея, поколеба се, след това набра номера на баща си.

Той отговори на осмия сигнал, като съобщи не своето име, а името на къщата, в която живееше; превзет френски акцент.

— Здравей, татко.

— Миличка, здравей! — зарадва се той.

— Какво правиш? — попита тя.

— Закусваме на терасата.

Ние, тоест баща й и някоя жена, която Каролине никога не е срещала. Идваха и си отиваха, горе-долу на всеки две години.

— Денят е прекрасен, Каролине. Защо не дойдеш?

Тя почти го виждаше — Хорас Берйер на каменната веранда в къщата в Био, красивата гледка, далечното море. Къси панталони, разкопчана риза, онези дебели слънчеви очила от седемдесетте години; жилав, въпреки своите 75 години.

— Не днес — отвърна тя.

— Но скоро?

— Да, не е изключено.

— Как е моето сърце? — попита той.

— Добре съм — отвърна тя.

— Това, за което говорихме последния път — продължи той. — Какво беше?

— Морал и здрав разум — припомни му тя.

— Ти пишеше статия, не знаеше как да подходиш… Накрая получи ли се?

— Общо взето.

— Чудесно — похвали я.

Тя го чу как отпива от чашата си.

— Какво те мъчи, Каролине?

— Всичко — започна тя.

— Всичко? — прекъсна я Хорас.

— Почти всичко в един конкретен въпрос.

— Кой?

Тя помисли, преди да отговори:

— Неясно, лошо, необяснимо, негативно, мрачно… По-добре не мога да го обясня.

— Така ли е, или така го усещаш? — поиска да знае той.

— И двете, с ударение на второто.

— Избистри чувството, картината, не контекста — посъветва я той.

— Като врата е — промълви тя. — Не смея да я отворя, но се налага. Има скрити сили. Плаша се, но усещам и подтик. Един човек ме помоли да се впусна в това. Той говори малко, предпазлив е… Но съм привлечена натам против волята си…

Тя се замисли за момент, после продължи с по-тих глас:

— Не мога да не го почувствам, мрака… Силен е. И някой се нуждае от помощ…

Той мълчеше и размишляваше.

— Положението е лошо отдавна. От множество грешки рядко излиза нещо добро, по-скоро обратното. Има нещо безвъзвратно в това, за което питаш.

— Какво?

— Ако усещаш злина, негативност… лошо. В такъв случай целият процес е омърсен. Какъвто и да е той. Направлява го тъмна сила. И някой навярно се нуждае от помощ?

Той беше бизнесмен, макар и вече не активен. Но също и — самият той не го съзнаваше — нещо като теолог атеист, който разбираше твърде много от света, в който живееше. По този начин разговаряха. Открай време. Все едно и двамата толкова ясно разбираха интуицията си, че можеха да облекат в думи и най-смътното чувство. Като дете тя беше интелектуално предизвиквана, за добро или за зло, разговорите им се провеждаха на някакво метаниво. Отрано бе разбрала, че това е начинът да остане близка с баща си. Но сега, в зряла възраст, вече го намираше за нещо добро, нещо, чрез което да се развива.

— Не разбирам — промълви тя.

— Нито пък аз. Но така изглежда. Злото си има извор, сила. То се храни от негативното, усилва се, расте. Тъй че колкото по-лошо е нещо, колкото по-мрачно ти се струва, толкова повече злини лежат на дъното. Трябва да намериш пътя.