Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди се опита да навие веригата около китката. Но кръвта се изпомпваше в непрекъснат поток надолу по ръката… Еди се огледа, паниката растеше. Усещането за безсилие… Нямаше нищичко, с което да спре кръвта. Томи беше помислил за всичко… както винаги. Страхът от смъртта го облада изцяло. Пулсът се повиши, което пък ускори кръвозагубата. Той седеше сам с мъката си, с тъгата… със сивия страх от смъртта. Умората и равнодушието взимаха превес. Клепачите на Еди натежаха. Устата му пресъхна. Главата клюмна. Кръвта изтичаше. Изпълни го ужас, че ще умре съвсем сам. Беше безмилостно и жестоко…

Еди имаше чувство, че пропада. Не искаше да бъде сам.

Еди се помоли на Бог… Помоли се за чудо.

Потта от вълнението изстудяваше Томи под ризата, докато той караше към града.

Усещането беше за поражение, макар да беше победил.

У Еди Буман се усещаше огромно превъзходство — в тона му, в цялостното му излъчване, нищо че висеше безпомощен и изтерзан. И Томи не разбираше нищо… Сякаш цялото сътворение се гавреше с него без спиране. Сякаш каквото и да направеше, накрая се оказваше, че съществува някое правило, което той не знае… Това трябваше да е големият финал… Томи го беше нарязал и насякъл. Еди щеше да умре. Би трябвало да е уплашен и отчаян… Томи го надви, възстанови равновесието… Но не го чувстваше така.

Четиридесет и пет минути след това Томи се тръшна на стола срещу един служител на техническия отдел.

— Томи, май си отслабнал?

В първия момент Томи не го разбра, после погледна корема си.

— Доколкото знам, не.

Техническото лице се върна към компютъра си.

— Беше шега — прошепна разочаровано. — Какво искаш, Томи?

Десният крак на Томи подритваше несъзнателно. Той си гризеше нокътя на палеца.

— Какво казваш?

Техникът посочи телефона на Еди.

— Какво искаш?

— Джипиес историята от два конкретни дена, искам я принтирана на хартия.

— Дата?

Томи погледна бележника си, обръщаше страниците грубо и притеснено, накрая намери дните, които Еди Буман прекара в Прага. Даде ги на техника.

Той поработи известно време.

— Имаме движението — съобщи накрая.

Томи си избърса устата с опакото на ръката.

— Искам го на карта — нареди.

Принтерът до техника се включи. Напечата карта на Прага. Томи издърпа листа. Червена криволичеща линия върху улиците, по които е минавал Еди Буман.

Томи се взираше, несъзнателно дъвчеше долната си устна. Разкървави я; кръвта имаше приятен вкус.

След като се качи в колата, Томи постави телефона на Еди в самолетен режим и се зае да го преглежда. Разговори, есемеси, уеб история. Не откри нищо интересно. Разгледа фотоалбума. Скука. Няколко природни снимки, небе, макро с цветя, облаци, залези… Проклетият котарак на кухненския прозорец, котаракът, катерещ се по завесата, котаракът на коленете на Еди, котаракът по гръб, играещ си с кълбо прежда… Нито една снимка на човек. Фотография от самолет. Десет хиляди метра височина, разкъсана облачност далеч под него. Нова снимка — фасада на сграда. Стара сграда. Редица прозорци, осветена кухня, хора, които ядат… Томи увеличи. Размаза се, но Томи успя да различи Софи, Майлс, Алберт Бринкман, непозната жена, грамаден мъж… Нова снимка, по-голяма. Същите хора, просто по-отдалеч. Прозорецът се виждаше ясно, метален диск на фасадата — орел. Томи огледа за още подробности — цвета на боята, цвета на прозорците… Накрая погледът му падна върху принтираната карта. Някъде там, по червената линия на движението на Еди Буман през Прага, Майлс Ингмаршон седеше и чакаше Томи да дойде и да му тегли куршума. А в същото време Софи щеше да умира в Стокхолм… Хектор Гусман щеше да я убие.

Сега вече онова чувство се пробуди. Че всичко става както го иска, че ще победи…

Томи запали двигателя, радиото се включи, Елвис Пресли пееше Amazing Grace.

Тупане на малки лапички.

Еди отвори очи. Клепачите — тежки. Светът — блед и размазан. Не знаеше откога седи така. Тихо мяукане откъм вратата; Мани дойде и се погали в стената. Котаракът гледаше Еди с бакърените си очи, опашката беше навирена, козината проблясваше в полумрака. Мани беше хубав. Еди го обичаше…

Еди вдигна очи към ръката си. Кръвта изтичаше на струйка от китката му. Заедно с живота. Не му оставаше много време… Нямаше с какво да превърже раната… Смъртта стоеше до него и чакаше търпеливо.

— Ела, момче — прошепна той едва-едва.

Мани го изгледа, след това дойде до дюшека, скокна леко отгоре, но се държеше на разстояние от Еди, гледаше го въпросително, може би се чудеше какво го е прихванало, та виси така странно насред хола, целият окървавен и нарязан…