Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди виждаше двойно, не можеше да фокусира погледа си. Главата го цепеше. Гадеше му се, най-вече от болка. Беше гол.

— Каква ти е паролата? — Томи размаха телефона на Еди.

От ъгълчето на устата се точеше слюнка. Еди се изплю.

— Еди? Паролата?

Той повърна; не отговори.

— Какво й каза? — попита Томи.

Еди се мъчеше да се съсредоточи.

— Качи се с нея на метрото. Срещнали сте се, казал си й нещо? — продължи Томи. — Може би сте говорили още в Прага?

Омразата пламна у Еди, когато погледна началника си.

Томи се изправи, бързо отиде при Еди, притисна дулото до главата му.

Не беше страшно, почувства Еди. Томи притискаше черепа с всички сили, все едно така щеше да го уплаши… Но се получи точно обратното.

Томи прибра оръжието в кобура, извади от джоба си сгъваем нож, показа му острието — тънко, черно и дълго. Еди се взря в него.

Това вече беше лошо…

Томи решително заби ножа в корема му. Еди изкрещя, пое си въздух.

— Прага? — прошепна Томи.

Свободната ръка на Еди удари Томи в главата. Ударът беше тежък. Томи падна, изпълзя по-надалеч от Еди, изправи се. Сега го гледаше, мислеше, преценяваше… Нападение с ножа. Улучи бузата на Еди, заби се под окото и се спря в горния венец. Мъчение… Томи го извади. Нова атака, няколко мушвания в гърдите. Томи се насъскваше сам, пазеше се да не влезе в обсега на Еди; разгорещен и замаян от властта си над него. Действаше бързо с малкото острие; забиваше го в ребрата, понякога в нещо меко. Накрая разсече плътта около дясното зърно на Еди. Еди изкрещя. Томи го зашлеви.

— Млъквай…

Томи се дръпна, дишаше учестено, гледаше Еди с крива усмивка. Усещането контролът да е изцяло негов…

— Прага? — попита отново, прехапа долната си устна.

Еди дишаше тежко и трудно. Болката го пронизваше навсякъде, от устата му се стичаше слюнка, от раните — кръв…

— Нищо — прошепна.

— Грешен отговор.

Томи нападна отново, дългият остър метал, дълбоките изгарящи дупки навсякъде. Еди страдаше жестоко. Томи се смееше — висок, писклив смях. Въртеше се страхливо и предпазливо около Еди, държеше се на безопасно разстояние. Еди се мъчеше да се предпази, но нямаше как. Томи — зад него; заби острието в гърба му, в рамото, във врата. Еди нямаше сили да пищи повече. Стана равнодушен към болката. Пак повърна.

— Прага? — попита Томи, все със същия тон.

— Нищо не видях в Прага — процеди Еди, от устата му течеше плюнка и повръщано.

Томи заби ножа в меките тъкани между рамото и врата, няколко пъти. После в трицепса на свободната ръка на Еди.

— Моля те, спри — отрони Еди безсилно.

Ритник в тила, още един. Бяха силни и агресивни. Томи отново се завъртя около Еди и застана пред него, заоглежда го, опиянен от себе си.

Еди със сведена глава, едната ръка изпъната към тавана, другата наранена и безжизнена, кръв навсякъде.

— Прага?

— Нищо — прошепна Еди.

Ритник в лицето, главата отскочи назад. Още един, нещо се счупи, от носа шурна кръв.

— Шубето ли те хвана в Прага? — продължи Томи.

Еди вдигна глава, окървавен и изтормозен, погледна Томи в очите. Погледът на Еди беше спокоен, очите му почти светеха. Но не светеха от омраза, негодувание или гняв. Беше нещо друго.

Еди бавно поклати глава, прошепна:

— Не, Томи, не ме хвана шубето.

Томи дишаше, гърдите му се надигаха и падаха. Огледа стаята. После Еди, който висеше от веригата, ръката му беше изпъната, тялото му — отпуснато върху дебелия дюшек.

Томи претегли ножа в ръка, като че ли му хрумна нещо.

— Знаеш го от работата, Еди. Когато ни повикат в някой апартамент и заварим някакъв нещастник във ваната да плаче с прерязани вени?

Еди гледаше коленете си.

— Ревльовците. Онези, дето си прерязват китките вертикално. Много добре знаят, че няма да умрат. Твърде малко кръв. Жалко самосъжаление, примесено с извратена жажда за внимание… Ох, ох, ох, горкичкият аз — продължи Томи с престорено детски глас и махна с ръка.

Томи направи няколко крачки към Еди.

— Но ти не си такъв, Еди… нали? Ти би си прерязал вените по дължина ? Ще го направиш както трябва, нали?

Томи приближаваше.

— Разбира се, че така ще направиш — прошепна той, стисна Еди за китката, която висеше от веригата, и заби ножа дълбоко във вената. Шурна тънка струйка кръв.

— Лека нощ, Еди Буман, сладки сънища — прошепна Томи и бързо напусна жилището.

Еди гледаше раната; кръвта се стичаше надолу по ръката. За няколко минути той щеше да си отиде.

Еди клекна; с цялата сила, която успя да събере, вдигна наранената си свободна ръка, притисна с пръсти, помъчи се да спре кръвотечението. Получи се… кръвта намаля. Но силата в ръката я нямаше, не можеше да стои така повече от няколко секунди. Томи беше разкъсал мускули и нерви…