Александр Содерберг - Добрият вълк

— Видя ли го? — попита я.

— Да, следи ме от „Нормалмсторг“, във вагона е.

— Въоръжен е. Знаеш ли кой е?

— Да, полицай е, работи за Томи. Казва се Еди Буман. Снимах го на летището последния път, като идвах…

Видяха го в дъното на вагона, държеше се за ръкохватката и леко се поклащаше.

— Какво иска?

— Не знам — прошепна тя.

— Изобщо не се крие.

— Това не е случайност — отвърна тя.

Той тръгна към тях; широки рамене, къса коса, целенасочена походка. Тънко яке, което не успяваше да скрие служебното оръжие на колана му. Йенс се изправи, за да го пресрещне. Йенс беше десет сантиметра по-висок, малко по-широк и препречи пътя на Еди.

— Мога ли да ви помогна? — спря го.

— Искам да говоря със Софи — каза Еди.

Йенс го изгледа.

— Носиш оръжие.

— Полицай съм.

— За какво ти е да говориш със Софи?

— Тя е в опасност.

— Каква опасност?

— Ще й кажа лично.

— Сам ли си?

— Да.

Йенс го измери с поглед.

— Не прави резки движения — нареди.

Еди кимна.

— Окей — каза тихо.

Йенс седна до Софи. Еди — срещу тях. Той погледна Софи, Йенс и накрая часовника си. Влакът летеше в мрака.

— Виждали сме се — обърна се към Софи. Не беше обещаващо начало.

Тя не отговори. Той се държеше по-различно от миналия път. Въпреки че срещата на летището беше съвсем кратка, тя бе усетила нещо друго… огромна несигурност, страх, мрак, всичко това скрито зад фалшива самоувереност. Сега нямаше и следа от това, беше заменено от… Тя се опита да разбере какво е, може би противоположното… Отвореност.

Влакът започна да намалява скоростта преди следващата станция.

— Имаме само няколко секунди — прошепна мъжът срещу нея, загледан в мрака през прозореца, сякаш претегляше всяка дума, която изрича. — Стой далеч от Майлс Ингмаршон. Гледай винаги да си сред хора… При най-малката грешна стъпка, ще си изпатиш. Казвам го като приятел. Защитавам те, доколкото мога.

Той говореше бързо и тихо. Тя се опитваше да го разбере.

Стигнаха „Т-сентрален“, на перона гъмжеше от народ. Влакът спря рязко.

— Защитата е от две страни — продължи той. — В момента за теб и за станалото пишат статия…

Вратите се отвориха. Пътниците слизаха. Други се качваха.

— Това ще те предпази. Не се страхувай, но никога не оставай сама — натърти той.

Сигнал предупреди, че вратите се затварят. Еди се изправи и изскочи навън в последния момент.

Влакът потегли. Еди Буман изчезна сред морето от хора навън. Всичко беше станало твърде бързо. Тя се мъчеше да разбере смисъла на казаното.

Влакът набра скорост през тъмния тунел.

— Боже господи — прошепна тя. — Той ще съсипе всичко…

Еди се прибра у дома. В апартамента беше тихо. Той затвори вратата, свали си обувките и якето, махна кобура с пистолета от колана, остави го на масичката в антрето. Отиде в кухнята. Ударът с палката в главата беше унищожителен. Онези, които се строполяват при първия удар, обикновено го правят от страх. Целият организъм на Еди обаче беше свикнал с насилието, затова той издържа. Само че загуби равновесие — всичко друго би било физически невъзможно. Даже съумя да се извърти, да замахне с юмрук. Не улучи.

Томи Янсон отново надигна палката; Еди се опита да се предпази; улучи го по ръката. Нещо се счупи. Томи използваше класиката . Добрата стара полицейска палка. Железен прът, увит в бяла гума. Като сопа. Животозастрашаваща. Половин метър дълга. Психолога , така я наричаха едно време някои стари ченгета…

Томи използваше захват с две ръце, бейзболен . Биваше го. Ударите следваха един след друг. Предизвикваха ужасяваща, неописуема, парализираща болка. Еди изведнъж осъзна, че стои превит одве и гледа пода. Сякаш цялата тази проклета зверска болка го беше вцепенила. Вече беше смлян от бой. Но се държеше на крака… Напълно напразно.

— Предай се, по дяволите — изсъска Томи и стовари върху тила му четири тежки удара.

Настъпи мрак.

Еди се събуди в странна поза. Седнал, с изпънати ръце. Стаята беше тъмна, щорите свалени, завесите спуснати. Намираше се в собствения си хол. Седеше на пода, върху дюшека от леглото си. Едната ръка — хваната с белезници за верига, провесена от тавана; на нея поставяше боксовата круша. Болката в тази ръка беше убийствена. Явно беше счупена…

Отне му няколко секунди да се осъзнае. Еди присви очи.

Томи седеше в сумрака, на стол срещу него. Стискаше пистолет в дясната ръка. В другата държеше телефона на Еди. Носеше гумени ръкавици.