Александр Содерберг - Добрият вълк

— Хектор Гусман, да… Х-Е-К-Т-О-Р…

И от там не получи отговор. Пак опита да се свърже с Еди. Мълчание.

Каролине размишляваше, проследи събитията назад във времето… Хектор е бил екстрадиран от неизвестна страна, така пишеше в имейла от Еди. Тя провери в гранична полиция. Нищо.

Толкоз за прозрачните институции.

Еди… къде си?

Потърси го в социалните мрежи. Никакъв Еди Буман никъде. Каролине използва журналистическите канали. В закона за личните данни имаше изключение за журналисти — нищо особено, освен че й даваше достъп до бази данни, от които можеше да сглоби по-цялостна картина за даден човек. Семейство и близки, професия, доходи, адрес, социален статус, участие в акционерни дружества…

Еди й беше казал, че няма семейство, няма приятели… Явно беше вярно. Тя намери мъртъв баща и майка, живееща на север, в Сундсвал. Никакви братя и сестри.

Майката на Еди се казваше Сусане, гласът й беше дрезгав, рязък, груб и завален.

— Защо?

— Вие сте му майка.

Сусане изсумтя.

— Майка? Еди е възрастен човек, аз си имам мой живот. Не му трябва майка.

Каролине чу как жената дърпа от цигарата.

— Кога се чухте последно?

— Коя си пък ти?

— Приятелка.

Сусане замълча, сякаш не знаеше какво значи това.

— Не съм говорила с Еди от няколко години…

Тя се изкашля право в слушалката.

— И това не ме прави лоша майка, ако това си мислиш.

Жената затвори.

Каролине се облегна назад на кухненския стол. Изпрати есемес на Еди. Обади ми се. Отвори пощата си, отговори на последния му имейл.

Обади ми се.

Далечен звук. Но Еди позна какво свири съседката на флейтата си — Форе. Красива… погребална музика. Той се замисли как иска да протече погребението му. Може би с тази мелодия? Кой ще присъства? Навярно неколцина колеги, онези, с които си кимваха в трапезарията. Някой от миналото? Старо приятелче от хулиганските години? Майка му? Дали тя би дошла? Не, няма. Може би някой от приемните родители…

Устата на Еди беше суха, кожата също, всичко. Дишането му беше свистящо и повърхностно. Зрението лошо, размазано и двойно. Трепереше от студ и искаше просто да заспи. Но знаеше, че сънят означава смърт. Ако сега се отпуснеше, повече нямаше да се събуди. А би било толкова приятно… само за няколко минути. Да прекрати борбата да си държи очите отворени. Еди пробва, отпусна клепачи, само за секунда. Чувството за освобождение беше като експлозия. Наслада сред цялата тази мъка; просто трябваше да й се отдаде. Да се остави на съня, който да отмие цялата болка и ужас. Да се понесе…

Всичко стана компактно.

Еди отвори очи. Осъзна, че е изгубен, че се предава… Че пътят към смъртта е отворен пред него, неизбежен… А най-лошото беше ясното убеждение, че в другия край не го чака нищо. Еди го знаеше. Винаги го е знаел. Въпреки жалките опити сам да се убеди, че отвъд ще го посрещнат роднини и приятели, изпълнени с обич и доброта; че в мига на смъртта ще получи осенение за смисъла на живота. Само дето представата за едно голямо празно нищо винаги надделяваше. Той просто щеше да умре, всичко щеше да свърши.

Кръвозагуба… недостиг на кислород. Студът го разяждаше, органите се бореха истерично да поддържат тялото му живо. Той се отпускаше, малко по малко, изплъзваше се от живота. Виждаше родителите си, бяха млади. Стояха пред него, но той не можеше да ги стигне. Викаше, но никой не чуваше. Еди пропадаше през невидими етажи.

Мракът го обгърна. От сега нататък тя щеше да властва. Вечната нощ… Той не искаше да остава сам… Викаше, но никой не го чуваше.

Мрак, пълен мрак…

Внезапно чувството се разсея. Еди усети, че някой седи до него. Рикард Егнел. На същата възраст, както когато Еди го уби. Светъл перчем, весело изражение. Но сякаш беше по-възрастен… зрял.

— Здравей — прошепна Еди. Радваше се да го види.

Рикард се усмихна дружелюбно.

Той стопли сърцето на Еди с двете си ръце. У него се пробуди искрица живот.

— Благодаря — промълви Еди.

Рикард не казваше нищо, само се усмихваше.

Друг звук; звънецът на пътната врата. Някой му звънеше. Еди се опита да извика, но не можа да издаде и звук, дори не успя да отвори уста. Звъненето престана. Замести го тропане, няколко пъти едно след друго, след това пак звънецът. Еди просто седеше, неподвижен, неспособен.

— Еди?

Женски глас… Каролине.

Каролине викаше през отвора за писмата. Почака, надзърна вътре. Антре, масичка, обувки, якета.