Александр Содерберг - Добрият вълк

Хектор го изгледа. Беше се натъквал на доста подобни типове през годините. Саркастични, високомерни, надменни и сприхави… слабо интелигентни хора с голяма власт…

Сестрата заби игла във вената на сгъвката на ръката, взе кръв в прозрачна пластмасова ампула.

— Полицай сте, предполагам?

Томи кимна.

Тъмночервената кръв на Хектор пълнеше епруветка след епруветка.

— И какво правите тук?

— Просто минавам — сви рамене Томи.

— Просто минавате, значи? Ясно.

Сестрата извади иглата от вената на Хектор.

— Готов съм.

Събра си нещата, взе таблата и си отиде.

Томи остана. Не отместваше очи от Хектор. Надзирателят на вратата не знаеше какво да прави.

— После ще те извикам — каза му Томи. — Когато дойде време да върнеш затворника в килията. Окей?

— Не — отсече надзирателят. — Трябва да го върна още сега. Такива са правилата.

Томи се изсмя.

— Разбира се! Браво на момчето!

Томи се изправи, пазачът ги чакаше пред вратата, Томи тръгна натам. Тъкмо щеше да излезе, но ненадейно стисна бравата, дръпна вратата и тя се заключи от само себе си.

Надзирателят затропа.

— Слушай сега, Гусман — прошепна Томи.

Надзирателят дрънчеше с ключовете си зад вратата. Пак потропа.

— Отворете!

Ключът в ключалката.

— Главният свидетел по делото ще седи в отделна стая до залата, ще дава показания през микрофон…

Вратата се отвори.

— Вън, веднага! — извика надзирателят ядосано.

Томи се подчини, излезе от стаята, мина покрай пазача.

— Просто исках да видя боклука в очите, да му кажа, че е свършен…

— Мамка му, Томи, не може така — изсъска надзирателят. — Ще си изпатя заради теб.

Томи го потупа по рамото.

— Няма.

Отдалечи се по коридора.

Пазачът хвана Хектор над лакътя и го поведе в противоположна посока, обратно към килията.

Хектор се обърна, погледна Томи.

Пожарникарят бързо беше срязал веригата и го беше свалил. Еди просто се беше отпуснал на пода. Тогава Каролине реши, че вече е мъртъв. Парамедиците се втурнаха в стаята, като в бързането я изблъскаха, мъж и жена в еднакви жълто-зелени дрехи. Клекнаха до Еди, затърсиха пулс; звукът от разтварящи се лепенки, докато вадеха оборудването от чантите си.

— Няма пулс — промърмори мъжът.

Сложиха Еди на системи. Дефибрилаторът изпиука, когато се зареди.

Каролине стоеше като вкаменена.

— Пазете се — извика мъжът и притисна електродите върху окървавеното тяло на Еди. Натисна копчето. Токът премина през Еди, който подскочи и пак се отпусна.

— Нищо — каза жената, загледана в ЕКГ-то.

Действаха методично, бързо и стегнато. Всяко движение беше отработено, извършваше се прецизно.

От заредения дефибрилатор пак се чу изпиукване.

Каролине трепереше, стискаше юмруци.

— Пазете се!

Този път токът почти отлепи Еди от пода… Но нищо. Само отпуснатото му голо тяло проснато на пода, безжизнено.

Каролине сведе очи.

Последен опит. Бум. Каролине подскочи. Никаква промяна, никакъв пулс… Еди Буман беше мъртъв.

Парамедиците се посъветваха помежду си, биха на Еди три различни инжекции, пак провериха за пулс, обсъдиха алтернативи.

Времето течеше, алтернативите се изчерпаха. Обявиха Еди за мъртъв, отбелязаха часа, започнаха да си събират нещата.

Каролине несъзнателно отиде при Еди, коленичи до мъртвото му тяло, хвана студената му ръка. Раздраното лице… малтретираното тяло. Раните — дълбоки, дълги. Гной и съсирена кръв. Изтезаван до смърт…

Отново лицето на Еди… Бледото мъртво лице. Но тя видя и нещо друго. Отвъд страданието… изражение, което казваше, че той не е готов. Така го възприе тя. Че е умрял с вътрешно терзание, вътрешна болка. Нещо недовършено.

Тя тъкмо смяташе да си отиде, когато почувства нещо. Че Еди е там. Не в тялото си, не и извън него, просто там, при нея. И моли за помощ…

Ръка на рамото й. Каролине подскочи. Жената от бърза помощ каза:

— Трябва да ви помолим да излезете, полицията не разрешава да присъстват външни лица…

— Да, разбира се, зная — отвърна Каролине леко объркано, но чувството в нея се усили. Без да се замисля, се наведе към лицето на Еди. Доближи се, опита се да долови нещо.

— Извинете?

Сега пък мъжът се мъчеше да привлече вниманието й.

— Чакайте — прошепна тя съсредоточено, взря се в Еди, наведе се към ухото му. Ръката й се беше плъзнала към здравата му китка. Хвана я. Пое си дъх и изкрещя с цялата сила, на която беше способна:

— Еди!!!

Викът й отекна в тесния хол. Повтори го. Изпълни дробове. Изкрещя с цяло гърло право в ухото на Еди: