Александр Содерберг - Добрият вълк

Стържещ звук под краката им, лодката докосваше дъното.

— Не мога по-нататък. От тук нататък сте сами — каза кормчията иззад командното табло.

Прегазиха през водата. Излязоха на сушата, стъпваха върху камъни и дънери. Стигнаха до път. Почти никакво движение. Поеха по него в северна посока и след няколко километра стигнаха до малко селце, тук-таме по някоя къща.

— Чакайте тук — нареди Йенс. — Аз ще намеря кола.

Софи и Лотар се скриха в горичка край пътя. Задишаха по-свободно.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Боли ме — усмихна се той леко.

— Защо си толкова усмихнат?

— У дома съм си — отвърна той.

— Ами добре дошъл тогава.

— Благодаря.

— Няма да оставаме в Германия — продължи тя.

— Няма значение. Просто се радвам, че пак съм тук.

Тя се вгледа в него за момент. Лотар беше невероятен. И тя твърде често си го помисляше, без да го изрече на глас. Сега реши да му го каже.

— Невероятен си.

Той сведе очи. Усмивката помръкна.

— Благодаря ти — промълви.

Тя го погледна.

— Важно е да го знаеш.

Бриз през листата на дърветата над тях.

— Благодаря ти — повтори той.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Не знам как иначе да отговоря.

Лицето му се проясни. Това беше естественото му състояние, тя вече го знаеше. А скоро щеше да го накара да помръкне, отново.

— Когато ви открихме в Маями… — започна тя. — Полицията беше там.

Той не я разбра.

— И?

— И Хектор — каза тя.

Светлината у Лотар изчезна.

— Какво е правел там?

— Търсел те е — каза Софи.

Той прочете истината в очите й.

— И полицията е разбрала, че е там?

— Да…

Лотар се досети.

— Ти си се обадила? В полицията.

— Да — въздъхна тя.

Той се замисли, забил поглед в земята.

— Какво ще стане сега? — попита накрая.

— Вероятно ще го изпратят в Швеция, там тече разследване на убийство.

— Ще влезе ли в затвора?

— Най-вероятно — призна Софи.

Лотар потъна в размисъл.

— За какво мислиш? — престраши се тя.

— Не знам.

— Опитай.

Той се поколеба, накрая отрони:

— Все едно и също… Неопределеност; и едното, и другото; всичко и нищо… Би трябвало да съм бесен.

Тя мълчеше.

— Може би така е най-добре — продължи той неубедително. — Татко да плати за престъпленията си.

Само че звучеше кухо, Лотар сам не си вярваше. Прогони тези мисли, затърси истината в себе си. Намери я, гласът му се промени — по-ясен, по-звънък.

— Все ми се струва, че той ме чака някъде…

Бръмчене от приближаващ автомобил. Спря насред пътя. Йенс им махна да дойдат.

— Хайде, Лотар. — Тя му помогна да се изправи. Раната на корема го болеше. Показа й, че е добре, преди да го е попитала.

Поеха на север, към Швеция, към Стокхолм.

Лешек чакаше, облегнат на покрива на колата под наем пред залата за пристигащи на летище „Арланда“. Арон мина през стъклените врати, следван от братята Идалго и най-отзад Леви Ханула. Ръкостискане, тихо представяне.

Тръгнаха към Стокхолм. На задната седалка беше доста тясно — двама пълни перуанци и един твърде широк финландец.

— Соня? — попита Арон, който седеше отпред.

— Пуснаха я веднага след разпита — отговори Лешек.

— Къде е?

— Покрила се е. Чака да й се обадим.

Арон се загледа през прозореца. Беше уморен, разтърка лицето си с длан.

— Отново в Швеция — промърмори той.

— Отново в Швеция — кимна Лешек.

Навлязоха в центъра и бавно поеха към Кунгсхолмен. Лешек паркира на „Шелегатан“ пред сградата на стокхолмската община. Грамадно ръждивочервено чудовище от 1915 година, което се ширеше по посока на улицата.

— Там е съдът, оттам ще вземем Хектор — посочи Лешек в обратна посока. Всички се обърнаха натам.

— А ей там сме отседнали.

Хотел „Амарантен“ се намираше на един хвърлей камък от общината. От фасадата висяха знамена.

— Какво знаем? — попита Арон.

— Не много. Водят го под фалшиво име. Не знам защо… Но според мен това е в наша полза.

— Кога е делото?

— Скоро, след няколко дни.

— Откъде знаеш?

— Говорих с адвоката му.

— Защо този хотел? — обади се Леви.

— Защото е наблизо. Защото има подземен паркинг. Можем да слезем незабелязано с асансьора право до колата. Там ни чака малък ван. Имаме две стаи, които гледат към улицата, право към съда — обясни Лешек. — Виждаме всичко, можем да действаме бързо.

— Какво е разстоянието между хотела и входа на съда? — попита Арон и се опита да прецени сам.