Александр Содерберг - Добрият вълк

— Томи?

— Да, мисля, че сега разбирам — отговори той.

Тя се облегна назад.

Томи си избърса устата, покашля се.

— Искам да намерим начин, който да е добър и за двама ни. Не искам никаква суматоха около Хектор Гусман.

— Защо?

— Както казах. Цялата история е срамна и за прокуратурата, и за полицията. Хектор Гусман е на свобода, хаосът в „Трастен“ остана неразгадан…

Тя присви очи, все едно се мъчеше да разкрие мотивите му.

— Ако свидетелят е какъвто се надяваме, ще се нуждае от най-силната възможна защита. Искам да държим медиите настрана до самия край. Хектор ще бъде задържан под фалшиво име, така че никой да не разбере предварително, че е при нас. Ще внесем делото бързо, все под същото фалшиво име. Искам процесът срещу Гусман да е при закрити врата. Не искам работата ми да бъде подлагана под въпрос. Искам привилегирована позиция, всичко трябва да върви бързо, на тъмно, за това моля. След като всичко мине по план, ще пуснем информацията.

— Защо трябва да ми пука какво искаш ти? — попита тя след кратка пауза.

— Защото ти искаш да продължиш нагоре, Шерщин. Не искаш да бъдеш тук, със или без басейн. А аз ще ти помогна. Имам връзки, умея да притискам хората. И в твоя случай бих могъл да взема участие в премахването на хора, които ти препречват пътя. И ако успееш да затвориш Гусман до живот, тогава… е, разбираш ползите за теб и за кариерата ти. Но за тази цел трябва да ме оставиш да водя цялото разследване без външна намеса. И да допринасяш с всичко, за което те помоля. И най-важното — да държиш всички настрана…

Томи изправи гръб.

— Ако успеем, Шерщин… Ти ще изпъкнеш. Ако не успеем, ами, продължаваме напред, все едно нищо не е станало.

Тя поклати глава.

— Не, тогава ти ще изпъкнеш, Томи.

Той не отговори и Шерщин продължи:

— Ти ще поемеш пълната отговорност за провала.

Той пак си избърса устата.

— Окей — каза.

— Добре, Томи.

Шерщин се усмихна. Томи не.

— Ела тук, Баубау! — Шерщин плесна бедрото си с длан. Малкият териер скочи на скута й. Тя остави кучето да й оближе лицето.

Томи гледаше с погнуса.

— Наистина обичкаш господарката си — засмя се тя твърде силно.

Белезниците се впиваха в китките му. Агентът до Хектор остана непреклонен за тях. Самолетът от нощния полет от Маями през Ню Йорк с „Юнайтед“ непрекъснато друсаше. Хектор едва успя да мигне.

Широк завой над Стокхолм. Централните части блестяха на сутрешното слънце. Хектор ясно различаваше кварталите под самолета. Гамла стан, където живееше, Нормалм, Сьодер… Кунгсхолмен, Юргорден, окъпан в зеленина. Навсякъде вода.

Петнайсет минути след това машината кацна на летище „Арланда“. Самолетът се разтресе и спря.

Три полицейски автомобила бръмчаха към Стокхолм. Хектор беше обмислил положението. Явно ставаше дума за убийствата в ресторант „Трастен“… Затова го доведоха тук, затова го екстрадираха. Вярно, беше убил онзи в кухнята… И Йенс Вал присъстваше в онзи ден…

Затвор „Крунуберг“ на Кунгсхолмен. Хектор зърна за момент заплашителните размери на сградата, преди полицейските коли да потънат в гаража. Не виждаше нищо, докато очите му не привикнаха с тъмнината. Свалиха го от колата, качиха го с асансьор до последния етаж, като от двете му страни неотлъчно стояха униформени полицаи. Там му записаха името, снеха му отпечатъци, отведоха го в лекарския кабинет, за да му вземат кръв и ДНК проба. Обясниха му правилата и го изпратиха в килия. Вратата от масивна стомана се затвори зад него.

Прозорец с решетка. Легло и бюро до дългата стена. И нищо повече. Нямаше къде да мръднеш. Можеше само да стоиш, седиш или лежиш. Драсканици по стените, една част изтрити, но оставили размазано петно в друг цвят. Други издълбани за вечни времена, Fuck you и тем подобни.

Хектор се просна на леглото. Дюшекът беше твърд.

Стокхолм… Така му се искаше просто да се махне оттук, да слезе по стълбите, да отиде в града, да обядва, да гледа минувачите. Да бъде свободен… Само че това нямаше да стане. По всяка вероятност в най-скоро време щяха да го осъдят за убийство и щеше да прекара по-голямата част от оставащия си живот в стая като тази…

Fuck you на стената блестеше право в лицето му.

Стъпките отекваха, докато мъжът бързаше по коридора на един от високите етажи в централния офис на „Ханке ООД“ в центъра на Мюнхен.

Той спря пред врата, прокара карта за достъп по четеца, вратата се отключи. Забърза по друг коридор, отвори друга врата.