Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди се чувстваше бодър, в безопасност, щастлив. Трябваше обаче да се махне бързо оттук. Щяха да го убият, ако се забавеше.

Забърза през вагона по посока на движението, разби стъклото, дръпна ръчната спирачка, продължи бързо през следващите вагони. Взе чука, поставен до един от изходите. Другите бяха по петите му. Влакът забави скорост. Еди разби прозореца, разлетяха се парчета стъкло. Той скочи в движение, падна на земята, претърколи се на тревата.

Влакът се отдалечи със свистене по релсите. Искри от аварийните спирачки. Той остана да лежи няколко секунди, искаше да се увери, че не си е счупил нещо. Като че ли не. Изправи се и хукна… адреналинът не го напускаше.

След петнайсет минути белият дроб даде да се разбере, че не издържа повече. Той спря в тъмна гориста местност, наведе се, облегна ръце на коленете, помъчи се да успокои дишането.

Себеомразата… Както стоеше приведен така, тя просто го заля. Кристално ясна. Тя го направляваше, тя беше двигателят му в живота. Себеомразата. Грозната, сурова, груба, мрачна, унищожителна себеомраза. Насилието беше лекарството срещу страха. Срещу самотата, срещу срама… срещу незначителността.

У дома в кухнята. Мани дойде и скочи в скута му. Еди погали котарака, който замърка.

Чрез шпионската си програма прочете на лаптопа данните от компютъра на Томи Янсон. Нищо интересно. Сложи си слушалките, изслуша записите от вградения микрофон в кабинета на Томи. Програмата се задействаше от всеки звук. Беше чувствителна. Еди чу стъпки. После тишина, записът спря. После чу отваряне и затваряне на врата, записът спря. Продължи по този начин. Щракане по клавиатура… звънене на телефон.

Да?

Гласът на Томи. Звук от стържене на химикал върху хартия.

Кажи името по букви , каза Томи.

Пак писане.

— Да, ще им предам веднага — каза.

Еди притисна слушалките към ушите си. Помъчи се да чуе какво става. Томи набираше номер. Някой отговори. Томи говореше на английски. Лош английски… смешен шведско-английски. Съобщи, че Хектор Гусман и Соня Ализадех се намират в „Линкълн Навигейтър“ надолу по улицата. Че свидетел наблюдавал цялата ситуация. Свидетелят ги разпознал…

Хектор Гусман? Откъде знаеше Томи? Кой, по дяволите, беше свидетелят?

Всичко отиваше по дяволите.

Според ЕКГ-то сърцето на Лотар едва биеше. Йенс го обдишваше ръчно, потта се стичаше по челото. Доктор Стив тихо ругаеше при всеки несполучлив опит да спре кървенето. Софи действаше на автопилот, правеше каквото я помолеше лекарят, понякога го изпреварваше… Но усещането и у трима им беше, че губят Лотар… Системи, кръвна плазма, нищо не помагаше.

Доктор Стив изведнъж спря.

— Какво правиш? — извика Софи.

Той се взираше в празното пространство, мърмореше под нос, внезапно се завъртя, катурна една маса. Алуминиеви съдове паднаха на пода с трясък, той излетя от стаята.

— Къде отиваш? — провикна се Софи, когато вратата се затръшна след него.

Тя погледна Йенс, паниката, която чувстваше, беше отразена и на неговото лице. Чист и неподправен ужас. Лотар на кушетката, окървавен и блед… почти мъртъв.

— Какво да правя? — изпъшка тя.

Йенс мълчеше, продължаваше да обдишва.

Вратите пак се отвориха. Доктор Стив дотича с два поялника и удължител, който подхвърли на Софи. Тя се втурна към най-близкия контакт.

Поялниците се нагряха до червено, Стив ги пъхна в тялото на Лотар. Ивици дим и мирис на горяща плът изпълниха помещението.

Отново стана критично и стойностите на Лотар удариха дъното. Докторът крещеше заповеди на Софи. Софи престана да мисли, загуби представа за време и пространство, превърна се в инструмент. Всичко се развиваше като в мъгла. Тя шиеше артерии, пълнеше и подаваше спринцовки… Следеше всичко, което можеше да се следи, бършеше пот от челото на лекаря… Правеше всичко по силите си.

Върна се в действителността, когато заши Лотар. Ръцете й бяха спокойни. Всичко беше спокойно. Около нея се валяха спринцовки и празни ампули, окървавени медицински инструменти.

Софи погледна лицето на Лотар. Може би една идея повече цвят.

— Какво стана? — отрони тя.

Доктор Стив свали окървавените латексови ръкавици.

— Стабилизиран е… напук на здравия разум.

Софи приключи с шиенето, умело направи последния възел и хвърли иглата сред другите боклуци.

— И?

— Сигурно ще се оправи — каза докторът и излезе.