Александр Содерберг - Добрият вълк

— Разказах ти за баща ми… и за себе си. Ами ти? Женен ли си, Еди?

Въпросът дойде изневиделица, той не беше подготвен.

— Не.

— Приятелка?

— Не…

— Деца?

— Не…

— Приятели? — попита тя.

— Не и такива, с които да се гордея.

— Братя и сестри?

Еди се забави за миг с отговора.

— Не.

— Родители?

— Не.

Тя се засмя.

— Това не го вярвам.

— Вярвай каквото щеш — отвърна Еди.

Тя поклати глава.

— Никой не може да бъде толкова самотен — възрази.

— Не е толкова лошо, колкото звучи. Бях самò дете, израснах по приемни домове. Татко беше несполучлив обирджия от Гьотеборг, непрекъснато лежеше в затвора. И после умря. Мама… Изчезна някъде на север, когато бях на десет.

Времето се точеше, секундите бяха дълги, в тихата стая се чуваше скърцане.

Приключиха с личните драми. Каролине въздъхна, тонът й се промени:

— Разрових се около Софи Бринкман, нищо не открих. Все едно не съществува. А самотните жени на нейната възраст обикновено съществуват, особено в интернет. Но там тя е като мъртва. Използвах всички възможни канали… нищо.

— И? — попита той.

— Нямам с какво да работя, а в такъв случай не мога да ти помогна; нито на нея.

— Отказваш ли се?

— Докато не получа някаква твърда основа…

Той имаше основа. И не можеше да я изгуби точно сега.

— Софи Бринкман се крие в Прага заедно със сина си и един полицай на име Майлс Ингмаршон — каза той направо.

Тя се завъртя към него.

— Откъде знаеш? — изненада се.

— Просто знам.

— Защо не каза досега?

Истината просто излезе, той не успя да я спре.

— Той ме изпрати там. Томи Янсон…

— За какво?

— За да убия и двама им.

Еди чу ехото на думите си, видя как Каролине се вцепенява. Съжали за казаното… отдън душа.

Каролине се изправи, направи няколко крачки, отдалечи се от Еди.

— Не можах — продължи той. — Прибрах се у дома. Реших да я спася, да разоблича Томи.

Тя го гледаше, той видя страха в очите й. Обгръщаше се с ръце.

Той все повече съжаляваше…

— Защо е трябвало да ги убиваш? Защо ти? — попита тя безсилно.

— Няма значение — отвърна той. Прозвуча твърде студено.

— Няма значение? — Страхът й се прояви като едва сдържан гняв.

— Томи ме държи с нещо… — Еди сам чу колко глупаво прозвуча.

Тя поклати глава.

— Убиец ли си, Еди?

— Не — излъга той.

— Но с какво друго може да те държи, та да те принуди да убиеш двама души?

Тя прошепна последните думи, отстъпи още няколко крачки. Той изведнъж се превърна в друг човек за нея, в нещо съвсем различно.

Еди сведе очи. Свършено беше. Сега вече той беше странен и опасен за нея.

— Искам да си вървиш — каза тя възможно най-твърдо, като излъчваше неприязън с цялото си същество.

Той не помръдна, опита се да я погледне в очите.

— Искам да си вървиш — повтори тя.

Всичко беше напразно. Еди се изправи.

— Съжалявам, ако съм те уплашил — промълви.

Тя не отговори. Той си отиде.

Еди излезе на улицата… Потъна в нощта. Погледът й. Той видя точния миг, когато загуби доверието й. Когато я изгуби… Мъчеше се сам да се убеди, че истината винаги е за предпочитане, точно както е разправял старият й баща… Но не беше вярно. Изобщо не беше вярно. Истината беше унищожила всичко за броени секунди. Той беше унищожил всичко…

Влакът. В тъмното предградията бяха още по-грозни. Еди седеше разкрачен на една седалка, зяпаше в пода, скърцаше със зъби. Нещо в него забуча. Познаваше този звук. Неизвестното, онова, което не го оставяше. Което искаше да го накара да бяга… или да се бие. Мрачните чувства…

Той се преобрази, регресира до стария Еди. Тихо си повтаряше молитва. Беше й отговорено след две гари. Качи се банда младежи, които крещяха и безчинстваха. Бяха петима, мускулести. Тръгнаха по пътеката към Еди, шумни, невъзпитани, гледаха заплашително. Напушени, излъчващи агресия… пияни до козирката, самоуверени до мозъка на костите, по всяка вероятност зажаднели за бой… Те бяха петима, той един. Твърде хубаво беше да е истина.

— К’во зяпаш бе, педал? — изрева последният на развален шведски и го перна по тила с длан.

Благодаря…

Еди се изправи, тръгна след тях, сграбчи последния, дръпна го назад, заби юмрук в лицето му. Носът се счупи, хрущялът стана на пихтия, зъбите се разклатиха, кръвта шурна. Ръмженето вътре в Еди се превърна в приятна музика.

Групичката се беше завъртяла към него. Щяха да го убият.

Някой ритна Еди в главата. Това го събуди, вля му допълнителна енергия. Той хвана крака, просна втори номер на земята, ритна го в лицето, стъпи му върху гърлото, удари с глава третия с такава сила, че и той самият загуби съзнание за секунда. Номер четири се оказа по-труден. Държеше нож. Еди го замая със серия бързи силни удари в лицето. Кръвта пръскаше навсякъде. Момчето загуби съзнание и се просна на земята. Номер пет се пробва с някакво идиотско бойно изкуство. Еди го стисна за гърлото и го събори на пода. Удря го, докато и този загуби съзнание.