Александр Содерберг - Добрият вълк

— Как? — попита.

— Почти не го виждах. Държаха го затворен недалеч… Преди да ни преместят в Маями, го разстреляха пред очите ми. И пред Лотар.

Софи изпита единствено отвращение и омраза. Нямаше край. Тя легна с глава в скута на Йенс, в зрителното й поле влизаха подът на контейнера и Лотар, който лежеше по гръб. Завързан, дрогиран… И Ернст… Всичко беше просто… недостойно.

— Смятам, че дон Игнасио е погълнал цялата организация на Хектор чрез Ернст — продължи Йенс. — След това вече не му е бил нужен… Изглежда е постъпил по същия начин и с Ралф Ханке.

— Какво? — стъписа се тя. — Какво е направил с Ханке?

— Взел е голяма част. Погълнал я е… Игнасио стана твърде голям. Всичко, което притежаваше Хектор Гусман… И вероятно повечето на Ралф Ханке. Държи и сина му.

— Ти видя ли го?

— Почти не. Веднъж-два пъти. Двамата с Лотар бяхме отделени от останалите.

— Как се казва?

— Кристиан… Кристиан Ханке.

Потънаха всеки в своите размисли. И двамата не откъсваха поглед от Лотар, който лежеше в хероинова кома и се люшкаше опасно близо до границата между живота и смъртта.

— Лотар видя неща, които не биваше да вижда — продума Йенс. — Душата му е измъчена. Той е храбър… дързък, но животът беше непоносимо несправедлив спрямо него.

Вибрации под тях. Разтърсиха корпуса като слабо земетресение и огромният кораб напусна пристанището.

Хектор и Соня отново висяха в чакалня. Този път в денонощно отворената сграда на съда в северно Маями. Джо седеше до тях, сърфираше с телефона и се кикотеше на разни смешки в интернет. Показа на Хектор и Соня котка, която правеше high five. Те не се развеселиха особено.

Наближаваше разсъмване. И въпреки това гъмжеше от народ. Хектор се огледа. Юристи, асистенти, ищци, обвиняеми, свидетели, преводачи, публика, охрана, полицаи и някой и друг журналист. Контролиран хаос.

— Съжалявам, Соня — промълви той.

— Недей — спря го тя.

Хектор не вдигаше очи от излъскания под.

— Работата е сериозна — продължи той и я погледна за момент.

Тя, изглежда, усети мрачното му отчаяние, тъй като отклони поглед.

— Още не знаем защо сме тук — опита се да го успокои тя с безгрижен тон, да прикрие неопровержимата истина, че са затънали до гуша.

Около тях всички бързаха насам-натам.

— Понякога ми се ще да си бях останал в Тоскана, в манастира, при брат Роберто и останалите — въздъхна той.

— Защо? — изненада се тя.

— Нямаше да се озовем тук.

Соня сви рамене.

— Е, тук сме, а и на теб всъщност не ти се стои при монасите. Така че няма какво да го мислиш.

— И все пак го мисля — отвърна той.

— Какво има, Хектор?

— Всичко ми се струва толкова безсмислено…

— Обикновено не говориш така, за бога, не се предавай.

— Свършено е, Соня — промърмори той.

Извикаха един номер. Джо погледна бележката в ръката си, изправи се и им махна да тръгнат с него.

Глъч, живот и движение в заседателната зала. Решенията се взимаха на конвейер. Прокурори, адвокати и асистенти непрекъснато си сменяха местата на скамейките.

Дъното на залата. Съдийката стоеше в средата, на по-високо. До нея — разсилен. Месингова табелка на трибуната, Judge Helen Gahagan. Носеше черна тога.

Отведоха Хектор и Соня пред нея. Съдийката прочете документите.

— Здравей, Джо. Решение за екстрадиция ли? — попита тя.

Джо кимна:

— Да.

Тя прелисти книжата.

— Но тук пише само за едно лице, Хектор Гусман, кой е той? — попита тя и присви очи към залата.

Джо се обърна и направи знак на Хектор да се покаже.

Хектор пристъпи напред.

Съдийката огледа Хектор и се върна към документите.

— А жената с него?

— Името й е Соня Ализадех — отговори Джо. — Тя е съучастница на Гусман. Затова трябва да бъдат екстрадирани заедно.

— Само че в документите няма нищо за нея — възрази съдийката. — И не сте намерили документи за самоличност? И двамата са пристигнали с фалшиви паспорти. Това е федерално престъпление.

Хектор беше притеснен. Мъчеше се да разбере.

— Всичко стана много бързо — продължи Джо. — Нося документи за екстрадиция, също и за Соня Ализадех. — Джо размаха някакви хартийки. — Може ли да се приближа?

Съдия Гахаган му махна да дойде.

— Какво става? — попита Соня.

— Не знам — отвърна Хектор. — Но се моли на Господ да ни изпратят някъде далеч оттук… заедно.

Джо и съдията разговаряха, спореха. Тя изглеждаше недоволна, все едно искаха от нея да си гледа работата през пръсти. Отпрати Джо с движение на ръката, той кимна и се сви леко. След това тя подписа някакъв документ, подаде му го и удари с чукчето.