Александр Содерберг - Добрият вълк

Той клекна до трупа на Горман, претърси джобовете му. Намери ключодържателя.

— Има гараж — каза Йенс. Подхвърли ключовете на Михаил.

Носилката едва се побра в асансьора. Михаил беше извлякъл и Лешек. Пътуваха надолу в мълчание.

Лъскави автомобили под луминесцентните лампи в гаража. Софи и Йенс се скриха заедно с Лотар между стената и едно бентли.

Михаил изблъска Лешек под един джип по-нататък и изтича към изхода на паркинга и колата под наем горе на улицата.

В бетонното помещение беше твърде тихо. Софи докосна Лотар. Температурата му изглеждаше нормална, пулсът — слаб, но равномерен.

— Здравей, Софи — проговори Йенс.

— Здравей, Йенс — отвърна тя.

— Благодаря ти — рече той.

— И аз ти благодаря — отговори тя.

— Той ще оживее — заяви Йенс.

— Да, ще оживее — съгласи се Софи.

Но думите звучаха празно.

Плъзгащи се гуми по лъскав бетон. Михаил идваше с колата. Спря рязко пред тях.

Свалиха задната седалка, вкараха Лотар.

Йенс изтича до джипа, където лежеше Лешек. Наведе се, смъкна тиксото от едното ухо.

— Лешек, в гаража си. Хората на дон Игнасио идват насам. Съжалявам, че се получи така. Имам нож. Ще ти го дам, ако отговориш на един въпрос.

Йенс разтвори тиксото пред устата на Лешек. Лешек дишаше тежко и трудно.

— Къде е Арон? — попита Йенс.

— Арон? Какво те интересува? — Лешек звучеше искрено учуден.

— Отговори ми.

— Не знам точно. Беше в Перу, сега е някъде в Колумбия…

— Кога ще се видите и къде?

— Нямам представа. Не планираме предварително.

Михаил форсира двигателя. Времето им изтичаше.

Йенс пъхна ножа в едната от вързаните зад гърба ръце на Лешек.

— Успех.

Йенс го потупа за момент по рамото и бързо се отдалечи.

Потеглиха от гаража, изскочиха на улицата, завиха наляво, като се оглеждаха за хората на Игнасио. Доколкото виждаха, нямаше никого.

Михаил натисна газта до дупка, насочи се на север от центъра на града.

Софи седеше при Лотар, наблюдаваше го. Беше блед, дишането му изведнъж беше станало по-затруднено, сякаш започваше да усеща болката иззад стената от алкохол, кокаин и хероин.

— Къде отиваме? — попита Михаил.

Тя беше под твърде голямо напрежение.

— Събужда се — каза само.

— Какви са възможностите? — намеси се Йенс.

— Лотар се нуждае от грижи, всички трябва да се измъкнем от страната, това са възможностите — сопна се Михаил, стиснал волана с две ръце.

Продължи:

— Йенс, това е по твоята част, ти си контрабандист, какво да правим?

Йенс преброи парите в сака.

— Трийсет хиляди долара, там някъде — отговори на незададения въпрос.

След това потъна в размисъл.

— Какво? — попита Софи.

— Едната алтернатива е товарен кораб — започна той. — Преди няколко години прекарах хора по този начин. Големите контейнеровози… имат и каюти, но преди всичко имат лазарет. Може би си струва да пробваме. Това е отправната ни точка: Лотар се нуждае от грижи.

— Парите ще стигнат ли? Ще ни приемат ли? — попита тя.

— Не знам… Последния път платих четири пъти по толкова за един човек. Но обстоятелствата бяха различни.

— Другата алтернатива? — напомни му тя.

— Няма по-добра… но по-надолу в класирането?

— Казвай.

— Отвличаме лекар — отговори Йенс, — караме го да се погрижи за Лотар в някой мотел… После един господ знае.

Лотар тихо изпъшка от болка.

— Товарният кораб — реши тя.

Седяха, закопчани с белезници, заедно с наркомани, проститутки, пияници и побойници в помещение, в което всички очакваха още по-лоши времена.

Бяха отвели Хектор и Соня в южното полицейско управление на Маями в квартала Малката Хавана. Позволиха им да се обадят по телефона. Соня звънна на Лешек, обясни къде се намират. Той пък им разказа за своите несполуки.

— Йенс — изръмжа Хектор. — Прецака ни, паднахме право в капана.

— Защо? — попита Соня.

Хектор помисли.

— Не знам…

Един мъж със светла коса и твърде малко зъби в устата заплака. Жената до него го помоли прегракнало за прошка, взе да го прегръща и целува.

Хектор ги наблюдаваше с отвращение.

— Може ли по-тихо, ако обичате? — каза и извърна очи.

И те млъкнаха… Всички в стаята млъкнаха.

Соня се усмихна леко. Такъв беше Хектор. Излъчваше неочаквано могъщество.

Той се наведе напред. Лакти на коленете, поглед в пода.

— По дяволите, Соня — прошепна той. — Затворени сме в полицейски участък в САЩ. — Тонът му беше горчив.

Тя го разбра. Стените на американските затвори бяха дебели. Нямаше излизане. Изпълни я страх. Не искаше да остава тук.