Александр Содерберг - Добрият вълк

Тя се наведе, провери за изходна рана, но на гърба му нямаше кръв. Куршумът беше останал в тялото на Лотар.

— Лотар, как мислиш, улучен ли си и другаде освен в корема?

Той поклати глава.

— Не, само един куршум.

— Можеш ли да си мърдаш пръстите на ръцете и краката?

Той провери.

— Да.

— Хубаво — помъчи се да се усмихне тя.

Обърна се към Михаил:

— Дръж кърпата върху раната.

Софи мина на шведски. Погледна Йенс.

— Линейката идва ли? — попита го.

Той поклати глава.

— Защо?

Той отново поклати глава.

— Не можем, ще бъде разкрит.

— Трябва да отиде в болница, Йенс. Кърви страшно силно. Ще умре…

— Какво можеш да направиш, тук и сега? — попита Йенс, видимо разстроен.

— Трябва му хирург… Трябва му болнична апаратура. Прострелян е в корема. Нямам представа в какво състояние е.

— И преди си вадила куршум, бяхме заедно — прекъсна я той.

— Само че от рамо, не беше животозастрашаващо, имахме инструменти, упойка… Обади се на Бърза помощ. Веднага!

— Хората на Игнасио ще го намерят — възрази Йенс. — Ще го довършат.

— Ще се обадим в полицията — отвърна тя. — Нека придружат линейката, да го пазят.

— Полицията не можа да опази Лотар от хората на Игнасио.

— Иначе ще умре още тук — изпъшка тя.

— Не можем да губим време в спорове — прекъсна я Йенс. — Чуй ме, нямаше да го кажа, ако не бях сигурен! — Губеше самообладание, при последните думи повиши глас.

Спогледаха се.

— Какво можеш да направиш? — попита Йенс отново, този път по-кротко.

— Не знам. Не знам колко тежко е пострадал.

— Значи, започваме с това, прегледай го — каза той възможно най-спокойно. — Направи всичко, което е по силите ти. Ако не се получи… тогава ще му мислим, става ли?

Погледите им се срещнаха. Йенс и Софи.

— Защо трябва ние да взимаме това решение? — въздъхна тя.

— Защото няма кой друг.

— Той е прострелян, Йенс. Трябва да го оперират, трябва му упойка…

— Имаме неограничени количества кокаин — отвърна той. — Също и доста хероин.

Тя поклати глава.

Йенс не се предаваше.

— Не можеш ли да използваш наркотиците?

Кокаин и хероин?

Тя се опитваше да мисли, но потъна в бездната на нерешителността.

— Софи! — подкани я Йенс грубо.

Тя се помъчи да си припомни какво е учила.

— Кокаинът може да действа като болкоуспокоително, локално — промълви. — Също и като вазоконстриктор…

— Какво значи това?

— Че за известно време би могъл да спре кървенето — обясни тя.

— A хероинът? — попита Йенс.

Софи погледна Лотар, после Йенс. Каза неохотно:

— Хероинът е опиат… болкоуспокоително. Извънредно силно… опасно за живота. Ако сбъркаме, сърцето му няма да издържи.

Тя видя надежда у Йенс.

— Да имате някакво болнично оборудване? — попита го.

Йенс поклати глава.

— Инструменти? — продължи тя.

— Най-вече кухненско оборудване.

Тя забеляза раната на ръката му.

— Ранен ли си?

— Близна ме един куршум. Няма страшно, повърхностно е. Сам ще се оправя… Кажи какво да правим.

Тя мислеше трескаво.

— Събери всичко, което намериш — каза накрая. — Всичко, което може да влезе в употреба. Кипни вода и я остави да изстине. Трябва ми нещо, с което да измеря малки дози от наркотиците. Остри ножове…

Той се втурна да изпълни нарежданията й.

— И нещо за шиене. Каквото и да е — продължи тя.

Софи се обърна към Михаил. Той беше сложил нова кърпа върху раната на Лотар, другата беше пуснал на пода, цялата в кръв.

— Ще се погрижим за Лотар още сега — обясни му тя. — През цялото време ще ти казвам какво ще правя, за какво ми трябва помощ.

Михаил кимна.

Лотар беше пребледнял дотолкова, че изглеждаше едва ли не прозрачен. Софи го погали по челото. И то беше ледено и изпотено. Очите му потърсиха нейните.

— Какво ще ме правите?

— Кажи ми как се чувстваш — поиска да знае тя.

Хвана го за китката, за да му премери пулса.

— Уморен съм — отговори той.

Пулсът беше слаб, едва го улови.

— Друго?

— От време на време треперя от студ. Съвсем за кратко.

— Ще те прегледаме още сега — обясни тя и несъзнателно погали ръката му с палец. — Съжалявам — промълви.

— За какво?

— За всичко.

— Ти и всички останали — усмихна се той леко. — Всички непрекъснато ми се извиняват. Прощавам ти, прощавам на Йенс, на Михаил… на баща ми, на всички. Сега престанете с глупостите, ако обичате.

Изражението на Лотар омекна, когато добави:

— Просто не искам да умирам.

Хектор пушеше тънка пура през прозореца на автомобила, от време на време поглеждаше часовника.