Александр Содерберг - Добрият вълк

Секретарката скочи на крака.

— Не можеш просто да влетиш така!

Но той не й обърна внимание.

Офисът беше огромен, имаше гледка към три страни. Прозорци навсякъде. Мъж на около шейсет години, очила със стоманени рамки, леко загоряла кожа, вчесана коса, безупречно облекло, погледна иззад писалището си.

— Хектор Гусман е в ареста в Стокхолм — съобщи новодошлият задъхано.

Ралф Ханке си свали очилата.

— Екстрадирали го от Маями, върнали го в Швеция със самолет, вкарали го в ареста. Засега знам само това.

— За какво е арестуван?

— Не знам.

— И си сигурен, че е Хектор Гусман?

Мъжът кимна.

— Състави план за Стокхолм, нека екшън групата е малка, десет до двайсет души, най-добрите, с които разполагаме. Следобед да се явиш пред мен.

Мъжът понечи да напусне кабинета.

— И изпрати лодката до Стокхолм. Хеликоптера също — заповяда Ралф Ханке.

Вратата се затвори.

Настъпи тишина. Сякаш целият въздух бе изсмукан от помещението. Вакуум. Беше станала необходима за него. Тишината. Преди няколко месеца Ралф беше поръчал да звукоизолират кабинета му. За кой ли път поред вече и не помнеше. Но сега звукът беше компактен, чист и без ехо и дразнеща акустика.

Хектор Гусман в ареста… в Стокхолм.

Тази новина беше неочаквана. Крайно неочаквана. Ралф преследваше Хектор Гусман от дълго време. Успя да убие бащата на Хектор, Адалберто Гусман. И при същата акция, преди около година, хората на Ралф се добраха до Хектор на магистралата между Малага и Марбея в Испания. Стреляха. Хектор изчезна. Нито помен от него никъде. Ралф вложи огромни суми, за да намери него или поне някого от приближените му. Каквото и да е. Само някакъв намек дали Хектор е жив, или мъртъв…

Ралф стана от стола, мокетът беше дебел и усили тишината още повече, когато той отиде до масивния прозорец. Мюнхен. Той държеше лявата си ръка в джоба на сакото, криеше я там. Беше изкривена от артроза. Ралф беше суетен, не искаше да показва, че остарява. Понеже старостта беше слабост, а слабостта щеше да го убие. Когато вече не можеше да се защитава, когато легнеше, неподвижно. Тогава лешоядите щяха да долетят и да го разкъсат. Знаеше го. Винаги го е знаел. Може би затова беше такъв. Ралф Ханке.

Израсна в Източен Берлин. Доносник в Щази във времената на ГДР. Когато Стената падна, изкупи стоките от складовете. Запази информацията от Щази, използваше я в новия си бизнес. Притискаше управници от бивша Източна Германия, бавно изграждаше „Ханке ООД“, промишлен гигант в сферата на строителството, хидравликата и техническите компоненти за военната индустрия.

Изглеждаше странно, че успешен индустриалец би рискувал всичко, което е изградил, като същевременно ръководи и престъпна организация. Но това не беше негов избор. Беше импулс, беше неговото призвание… неговата защита срещу клюновете на птиците. Тази власт беше реална, тук жаждата му да контролира се задоволяваше, тук, където рисковете бяха истински. Тук той намираше себе си, разбираше всичко, виждаше ясно ефектите… и живееше, винаги…

Хектор Гусман в Стокхолм… в ареста.

Ралф извади лявата си ръка от джоба на сакото, отпусна я до крака си.

Този път нямаше да убие Хектор Гусман, този път щеше да го помоли за помощ.

Седяха вързани в оранжева спасителна лодка — Софи, Йенс и Лотар. Кръглата лодка беше омотана с въжета и висеше с носа надолу от бакборда на контейнеровоза. Кормчията дойде да провери дали коланите им са поставени както трябва. Стегна ремъците на челата им, подръпна ги, та главите им да са здраво притиснати към облегалката.

— Доста ще се разтърсите, като ударите водата — обясни той и се настани на седалката пред едно колело и лост.

Времето течеше, нищо не се случваше. След това трясък отвън. Тишина… Още някакъв звук, този път по-тих, и лодката набра скорост, пое надолу по една релса под трийсетградусов ъгъл. Ускори се. След това няколко секунди тишина, докато лодката падаше свободно към водната повърхност.

Удариха се с носа надолу, полетяха напред, но коланите ги спряха. Цялата спасителна лодка потъна под повърхността и после пак изскочи като коркова тапа.

Кормчията бутна лоста, моторът забръмча и потеглиха.

— Лотар, добре ли си? — попита Софи.

Свалиха си ремъците от челата.

— Добре съм — отвърна той.

— Раната?

— Не се е отворила.

Морето се вълнуваше, кръглата лодка се бореше с вълните. Удряше се в гребените и храбро катереше талазите, килваше се и като цяло им се струваше ужасяващо неустойчива. Но моторът работеше равномерно и след четиридесетминутно пътуване водата се успокои. Бяха навлезли в Елба.