Александр Содерберг - Добрият вълк

— Не знам — промърмори, за да печели време. — Може и така да е — продължи след малко. — Поне част от мен.

Каролине не отместваше очи от лицето му.

— Но преди беше по-зле, в началото — продължи той.

Тя кимна предпазливо.

— Окей — каза му по-меко. — Но аз не мога да се справя. Не мога да се справям с инфантилност и глупост у възрастни хора… Трябва да престанеш, ако искаш с тебе да се разберем.

— А ще стане ли? Ще се разберем ли?

Тя кимна.

— Да. Ще проверя всички материали, които ми даде. Ще потърся информация по моите канали… Ако намеря нещо, по което да работя, продължаваме. Нищо не обещавам. Ако бягаш от отговорност и не се държиш като зрял човек, директно слагам точка.

Този път той се взря в нея.

— Какво се промени от тръгването ми досега?

— Гласове в главата ми, които крещяха да изтичам след теб.

— Окей — кимна той. — А какво значи това? Не ми приличате на човек, който чува гласове.

Тя се усмихна леко, разтри си врата несъзнателно.

— Не знам… Понякога нещо се процежда, безпокойство… истина, може би. Стори ми се, че долових нещо такова у теб.

— Толкова ли сте проницателна?

— Да — потвърди тя. — А може би ти също си, Еди Буман.

Настъпи космично мълчание — онова, над което никой няма власт. Продължи няколко секунди по-дълго от необходимото, както винаги. Еди ровеше в пръстта с върха на обувката си.

— Окей — проговори той в несръчен опит да вземе контрол над ситуацията.

— Окей — усмихна се тя. — Ще ти се обадя.

Тя му подаде ръка с леко преувеличено движение. За част от секундата той помисли, че се приготвя да го прегърне приятелски. Тя нямаше такива намерения, но горкият Еди не я разбра.

Получи се неловко и недодялано. Дистанцирана половинчата прегръдка, при която неговата скула се удари в нейното чело.

— Това няма да го повтаряме — подметна тя с едва сдържан смях, обърна се и си отиде.

Лицето на Еди пламна от срам; ръцете — дълбоко в джобовете на джинсите. Вероятно ги е пъхнал несъзнателно там след прегръдката. Те все попадаха в съмнителни положения, все едно се криеха. Все пак, когато продължи пътя си, Еди изпитваше облекчение. Тя го караше да се чувства в безопасност. Не за собствената си сигурност. А защото можеше да бъде искрен с нея. Дори не страдаше, задето се изложи. Тръгна надолу по „Грев Турегатан“. Ръцете все така в джобовете.

Каролине Берйер нямаше време за детинщини. Нямаше време за игрички или заплетени социални стратегии. Тя беше пряма, смела, отговорна и с чувство за хумор. Знаеше си цената, това беше очевидно. Беше светло, беше свежо. Беше симпатично.

Три часа със самолет от Лима до Богота, оттам вътрешен полет до Перейра в западна Колумбия.

Братята си поделяха бутилка „Джим Бийм“ на задната седалка в автомобила под наем. Леви, облегнал глава назад, свиреше фалшиво с уста.

Арон шофираше с една ръка. Мислеше какво предстои. Имаше лошо предчувствие. Дори да откриеха Лотар, дори по някакво чудо да успееха да свалят Игнасио и да завземат организацията му. Какво щеше да стане след това? Каква беше следващата стъпка? И какво очакваше Хектор? Преди половин година, преди Хектор да изпадне в кома, отговорът беше очевиден. Пълна газ, борба със зъби и нокти, щяха да покажат на всичко живо, че сега те са най-силните, най-големите и най-яките…

— Арон? — глухият глас на Леви до него. Беше престанал да свирука.

— Да?

— За какво мислиш?

Арон погледна Леви, после пак се обърна към пътя. Сложи и двете ръце на волана.

— Че нямам нетърпение това да приключи — отвърна той.

Електрически и телефонни жици като паяжина над тях, докато се плъзгаха през Картаго и вечерното слънце покриваше всичко със смарагдовозелена мъглица.

Хората ги зяпаха. Бяха грингоси. Кинг и Виктор, облегнали лакти на отворените прозорци, отвръщаха на вторачените погледи, оглеждаха се за заплахи.

Арон шофираше нагоре по един хълм, след това по по-ниско възвишение, вдигаше облаци прах. Спря срещу един гараж и загаси двигателя. Улицата беше оживена. Безпризорни кучета. Деца, които играеха футбол. Насядали на групички мъже, които не вършеха нищо. Разхождащи се жени, които си приказваха.

Арон се озърна.

— Какво мислиш? — попита Леви, който също се оглеждаше.

— Не виждам нищо особено.

Арон набра номер на телефона си.

— Пристигнахме — съобщи и затвори.

Трясъкът от вдигане на ролетка отекна из цялата околност. Слаб мъж в твърде големи камуфлажни дрехи, останали от някоя казарма, се усмихваше, оголвайки бели като сняг изкуствени зъби.