Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди въведе кода, който му беше дала.

Асансьорът го отведе до четвъртия етаж.

Каролине Берйер отвори вратата, прецени го набързо. Кимна почти незабележимо.

— Заповядайте.

Тя го поведе през голям вестибюл с паркет на пода; беше десетина сантиметра по-ниска от него, боса, носеше избелени джинси, бяла блуза, русата коса беше небрежно хваната с шнола.

— Ухаете приятно — отбеляза тя.

Това не го очакваше.

— Да, сложих си одеколон — заекна той. Прозвуча като идиот.

Явно и тя остана с такова впечатление, тъй като каза само:

— Аха.

Влязоха в просторна дневна. Мебелировката — оскъдна и класическа. През високите прозорци проникваше много светлина. Той се огледа.

— Тук ли живеете?

— Не, сестра ми живее тук.

Еди се притесни.

— Тя тук ли е?

Каролине седна на големия диван. Босите крака потънаха в дебелия килим. Изглеждаше приятно.

— Да — отговори тя.

— Обещахте…

— Моля ви се — прекъсна го тя с настойчив поглед. — Непознат мъж, който ми праща есемеси и заплашва, че ще умрат хора? Да, заповядайте у нас, ще бъда съвсем сама.

Той проклинаше глупостта си.

— Благодаря, че ме пуснахте — смотолеви.

— Няма защо — отвърна тя и продължи да се взира в него с лека бръчка на челото.

— Виждали ли сме се? Познаваме ли се? — попита го.

— Не.

Тя не прие думите му за чиста монета, затърси из паметта си, но се принуди да се предаде.

— Как се казвате? — поиска да знае.

— Няма значение — отвърна Еди и още веднъж разгледа стаята.

— Винаги предпазвам източниците си — увери го тя.

— Този път няма да можете — отвърна той.

— Казвате, че сте полицай? — продължи тя. — Мога да проверя кой сте.

Той сви рамене.

— Не съм тук, за да ви лъжа — отговори.

Тя се взря в него… отново.

— През цялото време ли ще стърчите прав? — попита го.

Той дойде на себе си и се тръшна на креслото срещу нея.

— Сестра ви? В момента слуша ли ни? — попита.

Каролине поклати глава:

— Не.

— Сигурна ли сте? — настоя Еди.

— Вие поискахте да се срещнем — скастри го Каролине. — Ако щете ми вярвайте, изборът е ваш.

Еди сви юмруци. Съмнението се върна с пълна сила. Не защото нямаше доверие на тази жена. А просто защото си беше такъв, до мозъка на костите, Еди — нерешителният…

— Имам история… по-скоро фрагменти, но трябва да бъде разказана.

— Защо?

— Защото, както казах, ще умрат хора.

— Кой ще умре?

— Още не знам.

— Може ли да не сте толкова загадъчен?

— Не мога — поклати глава той.

Тя присви очи, все едно търсеше скрити следи, опитваше се да види нещо, което беше там, но отказваше да се покаже.

— Страхувате ли се? — попита тя.

— Да — призна той, без да се замисля.

— Да не сте направили нещо глупаво?

Той кимна, стисна юмруци.

— Да.

Каролине се беше попривела напред.

— За това ли е цялата работа? Оплели сте конците?

Той поклати глава.

— Не. Е, може би непряко, но не е свързано с големия въпрос.

Тя пак ококори очи.

— Охо! Големият въпрос? И кой е той? — попита с леко насмешлив тон.

— Не знам — процеди той.

— Тоест сте загадъчен, уплашен, направили сте някаква глупост, но тя няма нищо общо с големия въпрос , който не ви е известен?

— Общо взето — кимна той.

— И някой ще умре?

Тя се облегна назад.

— На мен не ми звучи като вестникарска сензация, вие как смятате?

— Вие ще кажете, аз не разбирам от тези неща — прошепна той.

— Но? — подкани го тя.

— Но… така започваме. Така започвате. Дадох ви две имена.

Тя се наведе към масичката, на която беше оставен отворен бележник.

— Софи Бринкман и Томи Янсон? Неизвестна жена и началник в Криминална полиция…

Тя го погледна.

— Какво очаквате да открия?

— Нещо, което ще събуди интереса ви.

— И до какво трябва да доведе това?

— Тя да бъде защитена — отговори той.

— Софи Бринкман?

— Да. Ако разкриете всичко, ако действате предпазливо и откриете онова, което смятам, че ще откриете, работата ви ще се превърне в защита за нея.

— Ако наистина сте полицай, както твърдите… Защитата й не е ли ваша работа?

— Да.

— И?

— Точно това правя.

— Чрез мен?

— Да не би да не съм се обърнал към когото трябва? — попита той.

— Не знам, как смятате?

Еди замълча, Каролине продължи с по-спокоен тон:

— Имам чувство, че си губя времето…

Тук свърши всичко. Еди я изгуби. Пак се проклинаше, вече не знаеше за кой ли път.

— Няма ли да е по-лесно просто да се обадите на Софи Бринкман? — попита тя.