Александр Содерберг - Добрият вълк

Старият монах, братовчед на бащата на Хектор, седна на ниско столче до Хектор. Настани се удобно. Погледа красивата гледка, после се обърна към Хектор.

Не каза нищо за това, че Хектор се е преоблякъл в нормални дрехи. Никога нищо не обсъждаше. Никога не говореше за друг човек в негово отсъствие. На всеки въпрос отделяше време за внимателно обмисляне. На някои още не беше дал отговор, вече пет месеца. Често посочваше, някак между другото, важността на взаимодействието между работа и молитва.

— Разбрах, че днес заминаваш — започна брат Роберто.

Хектор не отговори.

— Би ли могъл да вземеш това със себе си, в сърцето си, и да го задържиш?

— Не — поклати глава Хектор, — няма да мога.

Отговорът, като всичко друго за брат Роберто, беше окей.

— Знаеш ли го със сигурност? — усмихна се монахът.

Хектор кимна.

— Значи всичко, което изживя тук, просто ще изчезне? — Той направи жест, изглеждаше радостно учуден.

— Не, ще го потисна.

Брат Роберто кимна.

— Да, съвсем човешко поведение.

Стояха в мълчание. Мълчанието беше приятно в компанията на брат Роберто, беше непринудено.

— Ако остана тук, какво ще стане тогава? — попита Хектор.

Роберто се засмя.

— Аз ли да знам?

Но Хектор искаше отговор, макар да знаеше, че няма да получи такъв. Искаше да знае точно каква е цената на добрината , за да може още тук и сега да се уговори със себе си…

Той вдигна очи. Природата, красотата, уханията, светлината, шумовете — всичко беше тук, пред него. И в него се криеше истината и блясъкът на доброто. Беше му поднесено на тепсия, Хектор трябваше само да посегне и да го вземе. Но той скръсти ръце, предпази се от всемогъщото добро.

— Понякога човек трябва да постъпва правилно — продума монахът.

Някаква граблива птица нададе крясък високо в небето.

— Ти си голям човек, Хектор — продължи брат Роберто. — И баща ти беше такъв. А големите хора понякога заемат твърде голямо място в този живот.

Роберто потупа Хектор по крака, изправи се и си отиде.

Това ли беше всичко? Без довиждане, без дори… Но разбира се, Роберто не го беше грижа дали Хектор е тук, или не, друго го вълнуваше, нещо по-велико от това, и то обхващаше и Хектор, и всички други хора, той никога не правеше разлика.

Внезапна мъка; не искаше да си отива оттук. Поглед в земята, вътрешен спор. Дали би могъл да се върне, след като… след като свършеше онова, което се налагаше да свърши?

Хектор стана от пейката, тръгна по чакъления път към портите на манастира.

Действителността се върна при него. Кого заблуждаваше, по дяволите?! Само себе си. Щеше да се лее кръв, той никога нямаше да се върне тук, никога повече нямаше да види този човек. Не в този живот, нито в следващия. В едно нещо Хектор Гусман се беше убедил по време на престоя си в манастира — че нямаше да получи втори шанс. Когато този живот свършеше, той щеше да гори в ада за вечни времена.

Той напусна манастира и повече не погледна назад.

Чуха се няколко сигнала. Софи седеше на пода в кухнята, облегната на стената и с телефона на ухото. Използваше IP телефон, който минаваше през сървърите на посолството и беше непроследим.

Той отговори с напрегнат глас:

— Томи.

— Можете ли да говорите? — попита Софи.

— Слушам — изсъска Томи Янсон.

— Маями — съобщи тя.

— Кога? — той си прочисти гласа.

— Съобщете на тамошните си колеги незабавно, нека си отварят очите на четири. Кажете им, че вие ще им дадете знак кога да действат.

— Сигурно ли е?

— Сигурно е.

— Само Хектор?

— Има ли значение?

Томи продължи:

— Място?

Софи му даде адреса в Маями, който беше получила от Йенс. Чу как той записва информацията на ръка.

— И после? — попита Томи.

Беше й странно да говори с него по телефона.

— После ли? — повтори тя. — Ще го екстрадират, ще го върнат в Швеция, нали така се прави?

— Да, обикновено е така — потвърди той.

— А след това как ще процедирате вие, Томи?

— Ще бъде задържан по подозрения в убийство. Ние двамата с прокурора ще подготвим обвинението, ще сглобим всичко, което успеем…

Той замълча.

— Но?

— Рано или късно ще стигнем до задънена улица. Нямаме достатъчно доказателства.

— И тогава идва моят ред.

— Да, тогава идва вашият ред.

— Искам свидетелска защита.

— Ще го уредя — съгласи се Томи.

— Трябва да остана анонимна през цялото време — настоя тя.