Александр Содерберг - Добрият вълк

Флашката в компютъра на Томи престана да мига, Еди я извади и я прибра в джоба си. Тъкмо щеше да си върви, когато една папка на рафта привлече вниманието му. На гърба й пишеше СБ. Софи Бринкман… Еди я разтвори. И тук изобилстваше от информация. Тя била вдовица на някой си Давид Бринкман, имали син, Алберт, в момента тийнейджър. Прикован на инвалиден стол след злополука с автомобил миналата година, бил блъснат.

Еди продължи да чете.

Софи била медицинска сестра и се запознала с Хектор Гусман в болницата, където той лежал след нараняване… Полицията я притиснала да донася за Гусман… избягала след престрелката в „Трастен“… Много странична информация за роднини и приятели. Места, където би могла да се крие… Снимки, официални документи и доста странична информация за Хектор Гусман, произхода му, семейството…

Той внезапно осъзна, че фоновият шум от горния етаж е заглъхнал. Прахосмукачката беше млъкнала.

Еди снима всички документи, които успя. Като неспирно се ослушваше.

Върна папката на рафта. Излезе от кабинета, взе си якето от пода, затвори внимателно вратата, ключалката щракна от само себе си.

Той се скри в един ъгъл на открития малък килер. Спотаи се в мрака, изпънал гръб, неподвижен в странното си облекло, и започна да обмисля алтернативите. На нивото на земята имаше прозорци, които се отваряха. Би могъл да се покатери през някой от тях. Но Томи не оставяше нищо на случайността, Еди го беше разбрал още в мига, в който стъпи в къщата. Томи Янсон беше различен, беше странен. Човек не можеше да го разбере. Перфекционист… Така че един отворен прозорец на избата би го накарал да прерови цялата къща… и да разбере… и да убие Еди незабавно…

Вратата към горния етаж се отвори. Стъпките надолу по стълбището бяха бързи.

По дяволите…

Еди стоеше неподвижно, тихо се молеше Томи да отиде в кабинета. Само че той сви зад ъгъла и дойде право в килера, където се криеше Еди. Нямаше повече от метър помежду им. Еди видя профила на Томи, който търсеше нещо на лавиците. Единствената мисъл на Еди беше, че човек несъзнателно усеща кога го наблюдават. Затова стисна очи, затвори се в себе си, намери друго място. Вече не беше тук, в килера на Томи. Намери друго място. Далеч оттук, далеч назад във времето. Еди беше малък… Спеше върху овча кожа, беше меко, някой го вдигна, прегърна го, нежно. Еди се чувстваше в безопасност… Остави човекът да го носи, да го държи, да го закриля. Представата за време изчезна. Еди се остави да го отнесат. Остави се на течението… скри се.

Еди отвори очи. Томи го нямаше. В избата беше тихо, горе отново се чуваха стъпки.

Еди реши да не поема повече рискове. Почака да падне нощ. Накрая се прокрадна нагоре по стълбите, през кухнята… дневната, антрето. Излезе през главния вход, затвори зад себе си и слезе по застланата с камъни пътека. Излезе на шосето, под бледата светлина на уличните лампи, далеч от къщата на Томи; Еди се затича, маратонките тупаха по асфалта.

Енергията му беше неизчерпаема…

Навсякъде около него бенедиктинските монаси изпълняваха ежедневните си задължения, най-вече работеха в градината.

Интересни хора, мислеше си Хектор. Притежаваха смесица от непринуденост, уважение, мълчаливост, топлота, упование, сериозност и спокойствие. И над всичко това — колективно убеждение, че това добро е достатъчно добро да подчинят живота си на него.

Вълнистият пейзаж на Тоскана пред него. Той седеше в беседката сред трендафили и портокалови дръвчета. Трудно беше да затвори очи за красотата. Чувствата бяха противоречиви. Откакто дойде, целта му беше да се махне. И сега денят беше настъпил.

Постоянната мисъл, че един ден ще напусне манастира, не му беше позволила да се отпусне и за миг. Сякаш през цялото време активно се беше борил срещу всичко прекрасно, което го обкръжаваше. Сякаш духовното искаше да надделее… Но той беше Хектор Гусман…

Хектор пак погледна монасите. Двама от тях работеха долу в билковата градина. Друг, също като него, седеше на каменна пейка малко встрани.

Хектор се питаше дали отношението му щеше да е различно, ако Лотар беше при него, ако Софи беше жива, ако империята му беше непокътната… Дали в такъв случай би приел благодатта на това място? Дали в такъв случай би се опитал да стане добър , веднъж завинаги?

Хектор въздъхна дълбоко, избърса си лицето.

По хрущящия чакъл приближаваха стъпки. Любезното лице на брат Роберто му се усмихваше.