Александр Содерберг - Добрият вълк

Томи огледа фасадите срещу посолството. На едната имаше скеле. Струваше си да опита. Покатери се. Движеше се тихо по платформата, проверяваше всеки прозорец. На втория етаж откри празна стая. Вътре нямаше нищо.

Томи слезе обратно на улицата, прокрадна се в сградата, качи се на втория етаж, вмъкна се в стаята.

Вар, строителни отпадъци, ремонт… идеално.

Той извади предметите — камерите, телефоните, зарядните, кабелите, щипците… Бормашината, новия си телефон. Свърза камерите с двата телефона. Вписа уеб адресите в смартфона си. От двете камери се появи картина. Той проби две дупки в перваза на прозореца, вмъкна малките камери вътре, постави ги така, че едната да има изглед към голяма част от улицата и двете врати на посолството. Другата даваше близка картина към по-малкия вход, който Томи предполагаше, че е за персонала. Две камери за наблюдения. Една близка, една обща. Би трябвало да е достатъчно.

Томи излезе от стаята. Върна се на улицата.

Едно такси го отведе до централна гара, където намери шкафче, остави зареденото оръжие вътре, заключи, пъхна ключа в джоба си.

В редакцията на вестника вреше и кипеше.

Каролине Берйер седеше леко приведена, очила за четене на носа и молив в русия кок. Щракаше бързо по клавиатурата, мърмореше си тихо, изчете написаното, изтри една част, започна отначало.

Имейлът, който току-що получи, беше анонимен. Само цифри на мястото на името. Тя го отвори.

Проверете Софи Бринкман , гласеше текстът.

Тя получаваше подобни мейли от време на време. От хора, които чувстваха, че с тях са се отнесли несправедливо, най-често държавата и властите. Но имаше и такива, които просто искаха да вгорчат нечий живот. Каквато и да беше истината в случая, общият знаменател в този род съобщения беше, че изпратилият го таеше отчаяното убеждение, че друг е виновен за собствените му проблеми… И че всичко ще се нареди благодарение на статия, написана от нея в един от най-големите сутрешни вестници в Швеция.

Тя бързо провери името в Гугъл, Софи Бринкман. Две жени в страната с това име. Момиче от Блекинге и жена от Стокхолм на около четиридесет години. Никаква съществена информация…

Каролине прехвърли имейла в кошчето и продължи да работи на компютъра по статията си. Тя се занимаваше с разследваща журналистика, най-вече за финансовия свят. Понякога пишеше редакционни статии и коментарни рубрики. Беше свързана с този вестник, имаше широка читателска аудитория. Много хора й се обаждаха, обсъждаха прочетеното и изразяваха одобрението си. Повечето читатели участваха активно. И това й харесваше…

Пристигна нов мейл.

Същият непознат подател.

Проверете също криминален комисар Томи Янсон.

Но точно това не й харесваше… Кверулантите. Каролине изтри и този имейл.

Два часа по-късно Каролине Берйер си тръгна от редакцията и взе влака в южна посока. Тя живееше доста далеч от града, където цените на квадратен метър бяха по-ниски — само затова. Заплатата й беше прилична. Но искаше по-добър живот. А в такъв случай можеше да направи само едно — да пести. И Каролине пестеше, доколкото можеше.

Блоковете бяха ниски, най-много до четири етажа. Беше доста тъжно местенце, но Каролине се чувстваше добре. Може би защото тук я оставяха на спокойствие, можеше да живее както иска… да прави каквото иска; например да се шляе. И правеше точно това всеки ден на връщане от гарата. Понякога мъчително бавно, съзнателно забавяше темпото, пускаше мислите си да се реят свободно, от време на време спираше и купуваше някоя ненужна джунджурия от Турчина… Избягваше да гледа майките и играещите деца на площадката.

Докато приближаваше входа, телефонът в джоба й извибрира. Прочете есемеса на дисплея:

Разбирам защо това, че непознат подател иска да проверите непозната жена и полицай, не събужда любопитството ви.

Известно притеснение. Това беше личният й телефон, номерът беше таен и единствено неколцина приятели и роднини имаха достъп до него.

Тя провери номера на подателя — скрит, никаква информация.

Кой пита? , писа му тя. Въведе кода за входната врата, влезе.

Телефонът отново изпиука.

Трябва да се видим, пишеше.

Тя се спря на площадката.

Не е уместно , отговори бързо.

Телефонът веднага изпиука.

Ще умрат хора.

Националната библиотека в Прага. Красиво здание от втората половина на XVIII век. Стари книги, стари стенописи, стари глобуси. Място като за Индиана Джоунс, преди да хукне към джунглите.